Ерик Сийгъл - Лекари

— В продължение на векове това е бил универсалният език в медицината. В действителност латинският е бил и езика, на който се е преподавало.

Но Барни си мислеше, като този път се постара да не го казва: „Това са пълни глупости! Учат ни да пишем на латински само за допълнение към нашия мистичен ореол. Пациентът не може да преведе qid (quarter in die) като «четири пъти на ден», а р. с. (post cibum) като «след ядене». И по този начин се чувства в ръцете на велик лечител.“

Лекарят трябва внимателно да избягва употребата на чужда фраза, която пациентът може да разбере. Например за нещо, което трябва да се пъхне отзад, той никога няма да напише per rectum, а в замяна ще използва съкращението р. г.

След края на това особено занятие Бенет се втурна да смъмри приятеля си.

— Какво, по дяволите, ти става? Занимаваш един фармаколог с разни психиатрични глупости и сега е сигурно, че ще те скъса, колкото е сигурно, че „Лъки Страйк означава хубав тютюн“.

— Не пресилвай нещата, Ландсман. Не се ли оттеглих с финес?

— Това не беше толкова очевидно, Барн.

— Ей, ама аз се въздържах. Не споменах, че нито един лекар от „Парк авеню“ не би написал рецепта, която да може да се чете — иначе губи мистичния си ореол.

— Ливингстън, аз мисля, че ставаш циничен.

— По дяволите, Ландсман, а нима институтът може да се отрази по друг начин на човек?

Лора не можа да изтрие децата от съзнанието си.

От всичките си клинични стажове тя беше изпитала най-голямо увлечение по време на педиатрията. Може би това беше скритият майчин инстинкт, но всъщност тя гледаше на всеки пациент като на свое дете независимо дали беше с дълбока и опасна рана близо до окото, изтощен от пневмония, или ужасно обезобразен от автомобилна катастрофа (една хронична опасност).

Във всяко отделение на Детската болница ставаха неща, от които тя се просълзяваше. Имаше неизлечимо болни деца със заболявания като муковисцидоза, хемофилия, таласемия, мускулна дистрофия, а и по-лоши неща. Животът на някои от тях щеше да продължи само дни, може би месеци… и в най-добрия случай няколко години. Но всички те бяха неизлечимо болни.

В началото я привличаше животът в лабораторията, където щеше да се отдаде на търсене на лекарства срещу тези детеубийци. Но после разбра, че иска просто да бъде сред децата дори и само за да облекчи смъртта им.

Но битката не беше винаги едностранна. Съществуваше и онази радост на педиатъра, успял да открие една почти невидима болест, като галактосемията — заболяване с възможен летален изход, което обаче се лекува лесно, ако го откриеш навреме.

Но най-дълбоките чувства на Лора бяха запазени за недоносените бебета, родени от дванайсет до четиринайсет седмици по-рано, които не бяха в състояние да дишат сами. Те бяха толкова лекички и крехки (понякога тежаха по-малко от килограм), че направо посиняваха, като ги докоснеше стетоскопът на лекаря.

Тези мънички пациенти от инкубаторите водеха покъртителна борба за всяко вдишване, а битката за тяхното спасяване можеше да продължи дни и дори седмици. И при това, ако успееха да спасят едно от четири, се смятаха за късметлии.

Барни би могъл да каже, че това се дължи на незатихналото ѝ чувство за вина, предизвикано от смъртта на Изобел, но тя пък пет пари не даваше за причината.

И подаде заявление за стаж в Детската болница. И беше приета.

— Лора, отвори!

— Разкарай се, тъкмо съм се прибрала от работа и ми се спи.

Чукането стана по-силно и по-настоятелно.

— Моля те, трябва да разговарям с теб — обади се неистов женски глас.

— О, по дяволите — промърмори си Лора. Тя седна на леглото, после дръпна щорите и тръгна към вратата. — Понякога ми се иска стаята ми да не е регистрирана.

Отвори вратата и видя разплаканото лице на Грети.

— Какво става, Андерсън? — смотолеви тя.

— Лора, получих отказ от всички харвардски болници. На път съм да се самоубия.

Лора накара Грети да влезе, да седне… и да се успокои. Първо я изчака да спре да плаче. А после се опита да ѝ повдигне духа, обръщайки се към нейното его.

— Погледни по този начин — Харвард губи от това, а не ти. Искам да кажа, че ще те приемат на дузина други места… а тук те нямат монопол върху добрите хирурзи. Избери някое място, където те искат.

— Е да, имам предложения от „Джонс Хопкинс“ и „Джорджтаун“. Затова май че следващите няколко години ще прекарам в околностите на нашата столица — и сетне добави с усмивка: — Може дори да поискам среща с президента Кенеди.