Кирил Топалов - Нерви

И тогава той, съсипан от войната, която двайсет години е водил със себе си заради това, което е извършил, и от почти едночасовия финал на тази война с мен, изразходвал всичките си сили и почувствувал нужда да се изповяда, за да му олекне най-сетне, ще наведе глава и ще изхрипти признанието си чрез удобната формула, която великодушно съм предложила:

— Да, виновен съм.

Тогава защо да водим целия тоя разговор? Защо да се подлагаме излишно на това безсмислено мъчение? Познаваме си се толкова добре. А аз и така си знам, че е виновен.

Следователно няма никакъв смисъл и да предлагам кафе. По-добре да побързам с гримирането, защото, ако закъснея и не ме вземе с колата, ще трябва да вися за такси.

АКО МОЖЕХ ДА РАЗГОВАРЯМ С АНИ като с нормален, разумен човек, който ми мисли доброто и който е готов да приеме с доверие всяко мое обяснение, сигурно бих се заел да й обясня как точно съм убил Неда и тя би ме разбрала. Примерно ако на нейно място беше самата Неда. Пък и която и да е друга, може би просто защото няма да има за какво да ми отмъщава и няма да иска да съсипе и моя живот, понеже аз съм съсипал нейния. Една такава жена сигурно би направила някакъв отчаян, последен опит за сближение.

Чисто и просто ще предложи да направи по едно кафе. Това не би я ангажирало с нищо, кафе се предлага и на чужд човек, и от дума на дума ще стигнем до най-важното:

защо и как съм убил Неда. И понеже въпросът ще ми бъде зададен именно така, направо и с тия думи, аз ще отговоря също така направо и със същите думи, че не съм я убил. Или поне не така, както тя си представя — като вампир.

— Е, защо пък чак вампир? — ще се усмихне тя снизходително и разбиращо, само с очи. — Те тия са човешки работи. Хората ги вършат. С други хора. Даже когато става на операционната маса, не се и нарича убийство. Просто си виновен за нейната смърт, ако тая формулировка ти харесва повече.

И тогава, съсипан от войната, която двайсет години съм водил със себе си заради това, което съм извършил, и от почти едночасовия финал на тази война с нея, изразходвал всичките си сили и почувствувал нужда да се изповядам, за да ми олекне най-сетне, ще наведа глава и ще си призная:

— Да, виновен съм.

— А! — ще извика тя ужасена, защото дълбоко в себе си се е молила да се окаже, че аз не съм виновен, тоест че подозренията й са били неоснователни. И тогава, забравила всичкото зло, което съм и сторил волно или неволно, подчинила се единствено на извечния женски инстинкт, който повелява на съпругата да защити съпруга си от каквато и да е опасност, тя ще ми подскаже великодушно как да се спася: — Значи... Значи си направил някаква неволна грешка, от която тя е издъхнала в ръцете ти. После си се уплашил и...

Ще й кажа просто, че не е издъхнала в ръцете ми, защото аз въобще не съм я оперирал.

— А кой? — ще извика тя с надежда. Другият. Дето след това трябваше да направи аутопсията. Аз само се вписах в дневника, защото дежурството беше мое.

— И защо? — ще запита тя вече по-смело, все пак всичко трябва да стане ясно.

Нея не можех. Само като си спомних оня кюртаж в Академията, ръцете ми изведнъж започнаха да треперят, както тогава. За първи път след толкова години.

— Значи си знаел, че детето е пак твое!

Предполагах, Точно девет месеца преди това бяха докарали Неда в спешния кабинет, беше направила опит да се отрови. За няколко дни се оправи, но психическото й равновесие бе излязло от строя много сериозно. Последната нощ изкара при мен, бях дежурен, за първи път се любихме не по оня неин идиотски начин и тогава разбрах защо си бе отишла така внезапно и категорично. Любовта й към мен, от която се е мъчела да се отърси и през времето, когато сме се виждали, — е разбила на пух и прах заричането й да не обича никога никой мъж, защото мъжете са само животни, които тя по неизбежност трябва да употребява, и нищо повече. Това с мен просто е срутило в нейните очи достойнството на целия й живот, изграждано съзнателно и рационално през всичките години, изминали от случката със селските момчета до нашата среща. Да, никакъв мъж не беше тая моя Неда, само че го научих твърде късно. Като всяка най-обикновена, истинска жена тя се е опитала да избяга от мен; тичайки уж в обратната посока, а всъщност по силата на обстоятелството, че Земята е кръгла — все направо към мен. Само че на ръба на пропастта, на самия край на света, там, където трябваше най-сетне да се срещнем, мен просто ме нямаше. А това тичане се прави обикновено със завързани очи.