Кирил Топалов - Нерви

Тогава ще го попитам искрено дали знае коя е главната му тактическа грешка, той със сигурност ще ми отговори, че това се пита денем и нощем, а аз ще му отвърна, че знам, че се пита, нищо че се мъчи да продава фасони, и затова ще му я кажа. Грешката му е, че не се разведе с мен веднага след като стъпи здраво на краката си в академията. Вече можеше да се оправя и без татенцето. Щеше да се ожени за тая, която обича, тя нямаше да умре, щяха да си отгледат детето, а над нашия проклет живот нямаше двайсет години да тегне една непоправима вина и една непоносима лъжа... Нямаше да страдам повече отсега, сигурна съм... Може би за зла участ наистина да са надделели някакви скрупули от морален характер, в смисъл че не му е било лесно да ме захвърли след онова, което ми бе причинил, но гордостта му така или иначе няма да му позволи да си го признае, най-много да ми викне, че за нейната смърт нито аз, нито той носи някаква вина, да си го запиша някъде и да престана да преживявам.. Да, самотни в своето страдание, но единни в невинността за чуждото — при липса на по-добро и това би могло да бъде нещо, само че дали той се чувствува виновен, в случая е по-малко съществено. Важното е, че аз се чувствувам.

— Затова ли реши да се разведеш? — ще попита той, а аз ще му отговоря уточняващо:

— И затова.

— Окончателното ти решение е от тази година, откакто разбра, че съм... вампир?

— Да.

— И присъдата не подлежи на обжалване?

— До евентуално опровергаване на обвинението — не..

— А ако след нейното изпълнение се убедиш сама в несъстоятелността на обвинението?

— Ще запаля една свещ в „Александър Невски“, защото ще започна да вярвам в чудеса, ще падна в нозете ти и ще те моля за прошка.

— Жалко. Толкова излишен труд, който при добро желание би могъл да бъде спестен.

— Знаеш ли кое внася известно колебание в убеждението ми, че си убиец? — ще го изненадам, а той ще извика:

— Просто невероятно! Ти и колебания! Бързо казвай кое е това нещо! Подушвам сензация!

— Това, че аз все още съм жива. Просто ти се чудя, скъпи, как досега не си помислил и мен да ме... Не, не може да не си го желаел! Освен че съм неудобният съучастник, толкова пъти съм те докарвала до бяс. И с твоите наклонности и спортна форма в това отношение...

— В интерес на истината — ще влезе веднага в моя тон той — щях да те. , Но ти ме изпревари с тоя развод. Пресече ми всякакъв път за действие. Знаеш, че имам лекарство, което предизвиква много внезапен, много безотказен и много естествен инфаркт. Достатъчни са само три капки в кафето... ,

КАФЕ — това е идея! Какво ли ще стане, ако изведнъж застана на вратата му и го попитам не иска ли да направя по едно кафе? Това в края на краищата не ангажира никого с нищо, кафе се предлага и на чужд човек, това с капките са си мои измишльотини, пък и нямам никакъв мотив да го тровя, сигурно достатъчно съм му отровила живота. По-скоро-той би имал мотив, ако по някакъв начин разбере, че знам как е умряла Неда. Всичко се случва, току-виж сме седнали като двама препатили самотници и като никога си поговорим човешки, — Все пак хора сме, не сме чудовища, нищо че често съм го наричала така, било в мислите си, било в разправиите ни. Ще му кажа съвсем приятелски, че отдавна знам, че Владо е техен син, но съм го-приела, от дума на дума може да стигнем и до смъртта на Неда и например да излезе наяве някакъв спасителен детайл, от който ще стане ясно, че не я е убил... Тогава всичко ще бъде много просто, животът ни ще си потече постарому, тъкмо вече сме си свикнали. Ще изчезне кошмарът на старческия дом, ще си остареем заедно, ще оженим Владо, ще друсаме внучета каратистчета и дори от време на време ще носим заедно цветя на гроба на Неда.

Глупости. Подобен разговор между нас не би могъл да се състои никога, та ако ще и цяла цистерна кафе да — изпием. Знаем си се и двамата много добре, а той трябва да отговаря за смъртта на майката на детето си. Следователно по-добре ще е да го запитам кога смята да се предаде в милицията, защото ако не го направи сам, то аз с абсолютна сигурност ще го сторя в момента, в който излезе решението за нашия развод.

Ще го кажа така неумолимо, че ще прогоня от него всякакво по-нататъшно желание за перчене и ще го накарам да извика почти отчаяно:

— Кажи им! Ако искаш, и във вестника си напиши, че си живяла цял живот с вампир!

— Е, защо пък чак вампир! — ще го коригирам великодушно. — Те тия са човешки работи. Хората ги вършат. С други хора. Даже когато става на операционната маса, не се и нарича убийство. Просто си виновен за нейната смърт, ако тая формулировка ти харесва повече.