Гордън Томас - Тайната история на Мосад

Скоро те съобщиха, че Ирак все още притежава големи количества биологично оръжие за заразяване с антракс (синя пъпка), дребна шарка, вируса „Ебола“, както и химически нервнопаралитични вещества, достатъчни да умъртвят не само всички мъже, жени и деца в Израел, но и значителна част от населението на планетата.

Въпросът, който стоеше сега пред Шабтай, пред другите шефове на разузнавателни служби в Израел, както и пред политиците, беше дали да обявят публично тази информация. Оповестяването й със сигурност щеше да породи страх и паника в Израел, а можеше да има и други негативни последици в световен мащаб. Туристическият поток към страната буквално беше пресъхнал след Войната в Залива. Израелската икономика беше пред срив, а чуждестранните инвестиции почти секнаха. Разкриването на факта, че Израел продължава да е в обсега на смъртоносните оръжия на Ирак, нямаше да привлече нито нови туристи, нито пари.

Разпадането на коалицията, създадена за Войната в Залива, чиито арабски членове не бяха склонни да водят война срещу своите събратя араби, породи нарастващо съчувствие към несъмнено трудното положение в Ирак. Свидетелствата за масовите поражения, причинени от бомбардировките на съюзниците, както и продължаващите страдания на невинни граждани предизвикаха емоции навсякъде в Близкия изток и подсилиха враждебността на арабската общност към Израел. Всяко решение на Тел Авив да публикува подробности за останалия арсенал от химически и биологични оръжия в Ирак щеше да се възприеме в проарабски настроените западни държави като опит от страна на Израел да убеди Съединените щати и Великобритания да нанесат нови удари срещу Ирак.

Решението за оповестяване на сведенията за арсенала на Саддам беше повлияно и от внимателно дирижираните тайни преговори за прекратяване на конфликта между ООП и Израел. През 1992 година тези преговори се преместиха в Норвегия и се развиваха благоприятно. Беше усетен значителен напредък, макар че щеше да мине цяла година, преди да бъде постигнато споразумение, ратифицирано публично през октомври 1993 година, когато Ясер Арафат и министър-председателят Ицхак Рабин си подадоха ръка на моравата пред Белия дом под благосклонната усмивка на президента Бил Клинтън. За всеки един от тях това беше дипломатически триумф.

Не всеки служител на Мосад обаче споделяше надеждата, че формулата „земя за мир“ (палестинска територия в замяна на прекратяване на бойните действия) ще проработи. Ислямският фундаментализъм беше в апогея си, а съседите на Израел Йордания, Египет и Сирия периодично търпяха нападения от екстремистки сили в Иран. За моллите от Техеран Израел си оставаше държава на парии. Мосад, както и повечето израелци смятаха за нереалистична мечта установяването на траен мир с ООП. Ционистки настроените кръгове в Израел не изпитваха голямо желание да се спогодят с арабите — всеки елемент от тяхната религия и култура се смяташе от ционистите за по-нисш и упадъчен. Те не вярваха, че подписаното споразумение в Осло гарантираше бъдещето на тяхната Обетована земя, както и че двете нации ще живеят заедно ако не щастливо, то поне в условията на взаимно уважение и зачитане.

Всички тези моменти бяха взети под внимание от Шабтай Шавит, преди да вземе решение дали да оповести сведенията за арсенала на Ирак. Накрая той все пак реши да запази в тайна информацията, за да не унищожи оптимизма извън Израел след споразумението във Вашингтон. Освен това при влошаване на ситуацията винаги можеше да огласи информацията за складираните смъртоносни оръжия на Ирак. Образът на безмилостния Саддам, който дава заповед на свой агент да зарази с антракс подлез на Ню Йорк, или терорист, който пуска вируса „Ебола“ във вентилационната система на претъпкан „Боинг 747“, така че всеки един от пасажерите се превръща в биологическа бомба с часовников механизъм, способна да зарази с вируса хиляди други хора, преди истината да бъде открита — това бяха сценарии, които експертите на Мосад по психологическа война можеха да използват умело за настройване на общественото мнение срещу Ирак, когато му дойдеше времето.

Два други инцидента, информацията за които беше надлежно скрита от Мосад, също можеха да причинят огромни щети и неудобство на Съединените щати.

През една декемврийска вечер на 1988 година самолет на „Пан Американ еъруейс“, полет 103 от Лондон за Ню Йорк, експлодира във въздуха над Локърби, Шотландия. След броени часове служителите на Отдела за психологическа война телефонираха на своите познати в медиите, като ги убеждаваха да разпространят новината, за наличието на „неоспоримо доказателство“, че Либийската джамахирия чрез своята разузнавателна служба е извършила престъплението. (Авторът на настоящата книга получи обаждане с подобно искане от свой източник в същия отдел буквално часове след нещастния инцидент.) Западът веднага наложи санкции на режима на Кадафи. Съединените щати и Великобритания обвиниха двама либийци за унищожения самолет на „Пан Ам“. Кадафи отказа да предаде на съд двамата мъже.