Гордън Томас - Тайната история на Мосад

За броени секунди Шалом изчезна в нощта. Въпреки цялото обучение, нищо не можеше да го подготви достатъчно добре за този миг — той беше сам и за да оцелее, трябваше да се съобразява със заобикалящата го среда. Нямаше друго място на земята, което да крие такива изненади, като пустинята. Пясъчна буря можеше да се завихри буквално за минути, като предизвика такива промени в пейзажа, че да го погребе жив. Небето много по-често менеше багрите си и всяка от тях означаваше нещо различно. Трябваше сам да прави метеорологични прогнози, както и да се приспособи към околната среда, като остави ушите си да свикнат с тишината. Не биваше да забравя, че тишината в пустинята не приличаше на никоя друга. И никога не биваше да забравя, че първата му грешка можеше да се окаже и последна.

Три дни след като беше слязъл от хеликоптера през онази студена декемврийска нощ малко преди развиделяване, Шалом лежеше неподвижно в една иракска канавка. Под своята хупта той носеше защитни очила, чиито стъкла допълнително замъгляваха тъмния пейзаж, който го заобикаляше. Единственото му оръжие беше характерното за племето сарами — нож за лов. Бяха го научили да убива с него по много начини. Не знаеше дали ще прибегне до хладното оръжие, ако се появи някакъв по-силен враг, но не знаеше и дали не би се наложило да го обърне срещу себе си. Или просто би се самоубил със смъртоносното хапче, което носеше в чантата си. Откакто Ели Коен бе подложен на мъчения и убит, всеки катца, който действаше на територията на Иран, Ирак, Йемен или Сирия, имаше право да се самоубие, вместо да изчаква следователите с варварски похвати. Междувременно Шалом продължаваше да наблюдава и да чака.

Номадите в лагерите си на около километър от канавката бяха започнали да произнасят първите си за деня молитви. Лекият вятър донасяше лая на кучетата им, животните не се престрашаваха да напуснат лагера преди изгрев слънце — един от първите поведенчески модели, които Шалом беше научил за оцеляването в пустинята.

Според информацията, която му бяха дали, конвоят трябваше да се появи между лагерите и хълмовете отляво. За необученото око следата, по която щяха да се движат, би останала невидима. Ала за Шалом тя беше ясна като добре маркирано шосе — миниатюрните гънки в пясъка бяха направени от пустинни къртици, които копаеха своите проходи под следите, оставени от превозни средства.

Слънцето се издигна високо, когато конвоят най-накрая се появи — инсталация за изстрелване на ракета „Скъд“ и превозното средство, което я транспортираше. Намираше се на около километър от него, когато изведнъж спря. Шалом започна да прави снимки и да отчита времето.

На иракския екип му бяха необходими петнадесет минути, за да монтира и изстреля ракетата. След още няколко конвоят бързо се отдалечи към хълмовете. След няколко минути една от ракетите „Скъд“ можеше да удари Тел Авив или който и да било друг израелски град, ако изстрелването не беше тренировъчно. Шалом беше узнал каквото му трябва. Очакваше го дълго пътешествие обратно до Тел Авив.

Шест седмици по-късно, на 12 януари 1991 година, Шалом беше в смесения екип на Мосад и военното разузнаване Аман, който зае местата си около заседателната маса в Обединеното командване на САЩ за стратегически операции — ДжСОК, във военновъздушната база „Поуп“, Джорджия. Под командването на центъра бяха „Зелените барети“ и „Тюлените“. Хората му поддържаха тесни работни контакти и с Мосад.

След завръщането на Шалом от Ирак Шавит беше уведомил генерал Карл Стайнър, под чието ръководство се намираше центърът, че Саддам не отправя голи заплахи. Якият като кавалерийски кон генерал имаше простоват маниер на държане и пиперлив език, който допадаше на израелците. Аудиторията бързо забрави провлечения му говор, типичен за Тенеси, когато чу практичните му решения. Като главнокомандващ на стратегическите операции на нацията той знаеше цената на доброто разузнаване, а и неговият собствен опит в Близкия изток го беше убедил, че в Мосад са най-добрите професионалисти в бранша.

След нахлуването на Саддам в Кувейт, Стайнър поддържаше редовни контакти със своите израелски колеги. Някои от познанствата му датираха още от 1983 година, когато като новопроизведен бригаден генерал той беше изпратен тайно от Пентагона в Бейрут, за да докладва директно на Съвета на началник-щабовете до колко Съединените щати ще се окажат замесени във войната в Ливан.

По-късно работи в близко сътрудничество с Мосад по време на отвличането на „Акиле Лауро“ и заедно със своите командоси от „Делта Форс“, пикира над една италианска военновъздушна база в Сицилия, където похитителите бяха спрели с отвлечения самолет по време на бягството си от Египет към свободата. Италианските военни възпряха Стайнър да залови похитителите и за малко да се стигне до престрелка. Ядосан от намесата им, Стайнър преследва яростно лайнера със своя собствен военен самолет, но беше принуден да се откаже, когато и двата самолета навлязоха във въздушното пространство на Рим и диспечерите по въздушния контрол отправиха заплаха, че ще свалят самолета на „Делта Форс“ заради „въздушно пиратство“. През 1989 година Стайнър изпълняваше длъжността главнокомандващ сухопътните войски при нахлуването в Панама и отговаряше за бързото залавяне на Мануел Нориега.