Лев Толстой: Ана Каренина

Князът и Сергей Иванович се качиха в каручката и заминаха; останалата компания тръгна пешком с ускорени крачки към къщи.

Но облакът ту побеляваше, ту почерняваше и така бързо се надвесваше, че трябваше да удвоят крачките, за да стигнат в къщи, преди да е заваляло. По-близките облаци, ниски и черни като дим и сажди, с необикновена бързина летяха по небето. До къщи оставаха още двеста крачки, а задуха вече вятър и всяка секунда можеше да плисне дъжд.

Децата с изплашени и радостни викове тичаха напред. Даря Александровна с мъка се справяше с прилепналите за краката й поли и вече не вървеше, а тичаше, като не изпускаше от очи децата. Мъжете придържаха шапките си и вървяха с големи крачки. Стигнаха вече до външната стълба, когато една едра капка капна и се разби о края на железния капчук. Децата, а след тях и възрастните с весели гласове се втурнаха да се подслонят под стряхата.

— Къде е Катерина Александровна? — запита Левин Агафия Михайловна, която с шалове и одеяла ги посрещна в антрето.

— Ние мислехме, че е с вас — каза тя.

— Ами Митя?

— Трябва да са в Малката горичка заедно с бавачката.

Левин грабна одеялата и хукна към Малката горичка.

В тоя кратък промеждутък от време средата на облака бе забулила толкова слънцето, че стана тъмно като при затъмнение. Вятърът упорито, сякаш настояваше на своето, спираше Левин, брулеше листа и цветове от липите, безобразно и странно оголваше белите клони на брезите и прегъваше всичко на една страна: и акациите, и цветята, и репея, и тревата, и върховете на дърветата. Момичетата, които работеха в градината, с викове изтичаха под покрива на сайванта. Бялата завеса на проливния дъжд вече бе обгърнала изцяло далечната гора и наполовина близкото поле и бързо се движеше към Малката горичка. Във въздуха се усещаше влагата на дъжда, раздробен на ситни капки.

Като навеждаше напред глава и се бореше с вятъра, който изтръгваше шаловете от ръцете му, Левин дотича до Малката горичка и вече виждаше нещо бяло зад дъба, когато изведнъж всичко пламна, цялата земя се разгоря и сякаш над главата му изтрещя небесният свод. Когато отвори ослепените си очи, през гъстата завеса на дъжда, отделяща го сега от Малката горичка, Левин с ужас видя преди всичко странно изменилия положението си зелен връх на познатия дъб в средата на гората. „Нима го събори?“ — едва успя да помисли Левин, когато върхът на дъба, все по-бързо и по-бързо наклонявайки се, се скри зад другите дървета и той чу трясък от падащо голямо дърво.

Светлината на мълнията, трясъкът на гърма и мигновеното усещане на студ по тялото се сляха за Левин в едно чувство на ужас.

— Боже мой! Боже мой, дано не е паднал върху тях! — рече той.

И макар че веднага помисли колко безсмислена е молбата му да не ги убие дъбът, който бе паднал вече, той я повтори, защото знаеше, че не може да направи нищо повече от тая безсмислена молитва.

Дотича до онова място, дето ходеха обикновено, но не ги намери.

Те бяха на другия край на гората, под старата липа, и го викаха. Две фигури в тъмни рокли (по-рано бяха в светли) стояха наведени над нещо. Бяха Кити и бавачката. Дъждът преставаше вече и започваше да просветлява, когато Левин дотича при тях. Полите на бавачката бяха сухи, но роклята на Кити беше цяла измокрена и бе залепнала за тялото й. Макар че не валеше вече, те все още стояха в същото положение, в което се бяха спрели, когато започна бурята. И двете стояха наведени над количката със зелен чадър.

— Живи ли сте? Здрави ли сте? Слава Богу! — рече той, като шляпаше из локвите с изкаляните си, пълни с вода обуща, стигайки до тях.

Руменото и мокро лице на Кити бе обърнато към него и плахо се усмихваше изпод шапката, която бе изменила формата си.

— Как не ти е съвестно! Не разбирам как можеш да бъдеш толкова непредпазлива! — с яд се нахвърли той върху жена си.

— Бога ми, аз не съм виновна. Тъкмо искахме да си тръгнем, но то се развряка. Трябваше да го повием. Ние току-що… — започна да се извинява Кити.

Митя беше невредим, сух и спеше непробудно.

— Е, слава Богу! Аз не зная какво приказвам!

Събраха мокрите пеленки; бавачката взе детето и го понесе на ръце. Левин вървеше до жена си и виновно, задето бе се ядосал, скришом от бавачката й стискаше ръката.

Целия ден през време на най-различни разговори, в които вземаше участие сякаш само с външната страна на ума си, въпреки че бе се разочаровал от промяната, която трябваше да настъпи в него, Левин непрестанно усещаше с радост пълнотата на сърцето си.