Лев Толстой - Ана Каренина

— Не, татко… как не иска и да знае? А в неделя в черквата? — каза Доли, която се ослушваше в разговора. — Моля ти се, дай кърпичката — обърна се тя към стареца, който усмихнат наблюдаваше децата. — Не може да бъде всички да…

— Та какво имаше в неделя в черквата? Наредили на свещеника да прочете. И той го прочете. Хората не разбраха нищо, въздишаха като при всяка проповед — продължи князът. — След това им казаха, че събират милостиня в черквата, те извадиха и дадоха по една копейка. Но за какво — и те не знаят.

— Народът не може да не знае; у народа има винаги съзнание за съдбините си и в такива минути като днешните то се избистря — каза Сергей Иванович, като поглеждаше стареца пчелар.

Хубавият старец с черна прошарена брада и гъсти посребрени коси стоеше неподвижно, като държеше паничка с мед и ласкаво и спокойно от висотата на своя ръст гледаше господата, но очевидно не разбираше и не желаеше да разбере нищо.

— Това е точно така — каза той при думите на Сергей Иванович, като поклащаше многозначително глава.

— Ето, питайте него. Той не знае и не мисли нищо — каза Левин. — Михайлич, ти чу ли за войната? — обърна се той към него. — Това, дето чели в черквата? Как мислиш ти? Трябва ли да воюваме за християните?

— Какво ще мислим ние? Александър Николаевич, императорът, мисли за нас, той ще помисли вместо нас за всички работи. По му са ясни нему. Да донеса ли още хлебец? Да дам ли още на детето? — обърна се той към Даря Александровна, като посочи Гриша, който дояждаше една коричка.

— Няма какво да питам — каза Сергей Иванович, — ние видяхме и виждаме стотици и стотици хора, които захвърлят всичко, за да служат на правото дело, идват от всички страни на Русия и направо и ясно казват мисълта и целта си. Те дават царите си или сами отиват и направо казват защо. Какво значи това?

— Според мене — каза Левин, който бе започнал вече да се горещи — това значи, че сред един осемдесетмилионен народ винаги ще се намерят не стотици, както сега, а десетки хиляди хора, които са изгубили общественото си положение, хора отчаяни, които винаги са готови да отидат било в бандата на Пугачов, в Хива или Сърбия…

— Аз ти казвам, че не са стотици и не са отчаяни хора, а най-добрите представители на народа! — каза Сергей Иванович с такова раздразнение, сякаш защищаваше последното си имане. — Ами пожертвованията? Тук вече целият народ направо изразява волята си.

— Тая дума „народ“ е толкова неопределена — каза Левин. — Може би общинските писари, учителите и един на хиляда от селяните знаят каква е работата. Но другите осемдесет милиона, като Михайлич, не само не изразяват волята си, но нямат ни най-малка представа за какво би трябвало да изразяват волята си. Какво право имаме да говорим, че това е волята на народа?

Опитният в диалектиката Сергей Иванович, без да възрази, веднага пренесе разговора в друга област.

— Ако ти искаш по аритметически път да научиш духа на народа, разбира се, това може да се постигне много трудно. И гласуването не е въведено у нас и не може да бъде въведено, защото не изразява волята на народа; но за това има други пътища. То се чувствува във въздуха, чувствува се със сърцето. Не говоря за ония подводни течения, които се появиха в застоялото море на народа и които са ясни за всеки непредубеден човек; погледни обществото в тесния смисъл на думата. Всички най-различни партии от средата на интелигенцията, толкова враждебни по-рано, се сляха в едно. Всякакви различия престанаха, всички обществени органи говорят едно и също, всички почувствуваха стихийната сила, която ги увлече и ги носи в една посока.

— Едно и също говорят само вестниците — каза князът. — Това е истина. Дотолкова крещят все едно и също, че приличат на жаби пред буря. От тях не може да се чуе нищо.

— Жаби или не, аз не издавам вестници и не искам да ги защищавам; но говоря за единомислието в средата на интелигенцията — каза Сергей Иванович, като се обърна към брат си.

Левин искаше да отговори, но старият княз го прекъсна.

— Е, за това единомислие може да се каже и нещо друго — каза той. — Ето, да речем, моят зет, Степан Аркадич, вие го познавате. Сега той е назначен на служба член от комитета на комисията и още нещо, не си спомням какво беше. Само че там нямат никаква работа — е, какво, Доли, това не е тайна! — а заплатата е осем хиляди. Ако го попитате дали е полезна службата му, той ще ви докаже, че е най-необходимата. Той е справедлив човек, но не може да не се вярва и в ползата на осемте хиляди.