Лев Толстой - Ана Каренина

Легнал по гръб, той гледаше сега високото безоблачно небе. „Нима не зная, че това е едно безкрайно пространство, а не кръгъл свод? Но колкото и да се взирам и да напрягам зрението си, не мога да го видя некръгло и неограничено и въпреки че го знам като безкрайно пространство, аз съм несъмнено прав, когато виждам един твърд Син свод, и съм много по-прав, отколкото когато се напрягам да видя отвъд него.“

Левин престана вече да мисли и сякаш се ослушваше в тайнствените гласове, които радостно и загрижено си шепнеха за нещо помежду си.

„Нима това е вярата? — помисли той, като се страхуваше да вярва в щастието си. — Боже мой, благодаря ти!“ — рече той, като преглъщаше надигащите се ридания и бършеше с две ръце сълзите, с които бяха пълни очите му.

Левин гледаше напреде си и виждаше стадото, а след това видя каручката си, в която беше впрегнат Вранчо; кочияшът подкара към стадото и поприказва нещо с овчаря; след това вече чу наблизо тропота на колелата и пръхтенето на охранения кон; но беше толкова погълнат от мислите си, че дори не се попита защо кочияшът идва към него.

Спомни си това едва когато кочияшът стигна вече съвсем близо до него и го извика:

— Изпрати ме госпожата. Дошли са брат ви и още един господин.

Левин се качи в каручката и взе поводите.

Сякаш пробуден от сън, той дълго време не можа да се опомни. Оглеждаше охранения кон, покрит с пяна между краката и на шията, дето се търкаха ремъците, оглеждаше кочияша Иван, който седеше до него, и си спомни, че очаква брат си, че жена му навярно се безпокои от дългото му отсъствие и се мъчеше да се сети кой е гостът, който е дошъл с брат му. Сега и брат му, и жена му, и неизвестният гостенин му се виждаха по-други от по-рано. Струваше му се, че сега отношенията му с всички хора ще бъдат вече други.

„С брат ми сега няма да има тая отчужденост, каквато е имало винаги помежду ни — няма да има спорове; с Кити никога няма да се караме; с гостенина, който и да е той, ще бъда любезен и добър, а със слугите, с Иван — всичко ще бъде друго.“

Като задържаше с изопнатите поводи пръхтящия от нетърпение и напиращ да върви кон, Левин поглеждаше седналия до него Иван, който не знаеше какво да прави с останалите си без работа ръце и постоянно притискаше рубашката си и търсеше предлог да заприказва с него. Искаше да каже на Иван, че е обтегнал много високо ремъка на стръките, но това щеше да прилича на укор, а той искаше да води любезен разговор. Но друго нищо не му идваше на ума.

— Завийте надясно да не се закачим о пъна — каза кочияшът, като оправи поводите в ръцете на Левин.

— Моля ти се, не пипай, и не ме учи — каза Левин, ядосан от тая намеса на кочияша. Както винаги тая намеса щеше да го разсърди и той веднага с тъга почувствува колко погрешно е предполагал, че душевното състояние може да го промени веднага при допира му с действителността.

На четвърт верста от къщи Левин видя тичащите насреща му Гриша и Таня.

— Чичо Костя! И мама идва, и дядо, и Сергей Иванич, и още един — казаха те, като се качиха в каручката.

— Но кой е той?

— Ужасно страшен! Прави ей така с ръце — каза Таня, като се изправи в каручката и имитира Катавасов.

— Но стар ли е или млад? — засмян запита Левин, комуто имитирането на Таня напомняше за някого.

„Ах, само дано не е някой неприятен човек!“ — помисли Левин.

Още щом минаха завоя на пътя и видяха идващите насреща им, Левин позна Катавасов със сламена шапка, който вървеше и размахваше ръце, също както го представяше Таня.

Катавасов обичаше много да говори за философия, понеже имаше представа за нея от естественици, които никога не са се занимавали с философия; напоследък в Москва Левин много спореше с него.

И първото нещо, което Левин си спомни, като го позна, беше един от тия разговори, при който Катавасов очевидно мислеше, че го е оборил.

„Не, по никой начин вече няма да споря и да изказвам лекомислено мислите си“ — мина му през ума.

Когато слезе от каручката и се здрависа с брат си и с Катавасов, Левин запита за жена си.

— Тя отнесе Митя в Малката горичка (тая горичка беше близо до къщи). Искаше да го настани там, защото в къщи е горещо — каза Доли.

Левин винаги съветваше жена си да не носи детето в гората, защото го смяташе за опасно, и затова сега му стана неприятно, като чу това.

— Току го мъкне насам-натам — усмихнат каза князът. — Аз я съветвах да се опита да го занесе в ледника.

— Тя искаше да дойде на пчелина. Мислеше, че си там. Ние отиваме там — каза Доли.