Лев Толстой - Ана Каренина

„Да, гордост“ — каза си той, като се обърна по корем и започна да връзва на възел стъблата на тревичките, като пазеше да не ги пречупи.

„И не само гордост на ума, но и глупост на ума. А главно — хитра измама, именно хитра измама на ума. Същинско мошеничество на ума“ — повтори той.

И Девин си спомни една неотдавнашна сцена с Доли и децата й. Останали сами, децата бяха започнали да варят малини на свещ и да наливат млякото като фонтан в устата си. Майка им ги завари, докато правеха това, и в присъствието на Левин започна да им внушава какъв труд струва на големите това, което те разрушават, и че тоя труд се полага за тях, и че ако чупят чашите, няма да има с какво да пият чай, а ако разливат млякото, няма да има какво да ядат и ще умрат от глад.

И Левин бе поразен от спокойното, унило недоверие, с което децата слушаха тия думи на майка си. Те бяха само огорчени, че прекратиха забавната им игра, и не вярваха нито на една дума от това, което казваше майка им. Не можеха и да вярват, защото не можеха да си представят колко голямо е това, от което се ползуват, но затова и не можеха да си представят, че това, което разрушават, е тъкмо онова, от което живеят.

„Всичко това става само — мислеха те — и в това няма нищо интересно и важно, защото то е съществувало и ще съществува винаги. И винаги все едно и също. Ние няма защо да мислим за това, то е готово; ние искаме да измислим нещо свое, нещо ново. Ето измислихме да сложим малини в чашка и да ги варим на свещ, а млякото да наливаме като фонтан направо в устата си. Това е весело и ново и никак не е по-лошо, отколкото да се пие от чашите.“

„Нима ние не правим същото нещо, не съм го правил и аз, търсейки с разума значението на природните сили и смисъла на човешкия живот?“ — продължи да мисли той.

„И нима не правят същото всички философски теории, които по пътя на странни, несвойствени за човека мисли го карат да познае онова, което той отдавна знае и го знае така сигурно, че не би могъл дори да живее без това? Нима в разработената теория на всеки философ не се вижда ясно, че и той като селянина Фьодор знае предварително също така несъмнено и съвсем не по-ясно от него главния смисъл на живота и само по един съмнителен умствен път иска да се върне към онова, което е известно на всички?

Я да оставим децата да печелят сами, да правят съдове, да доят мляко и т.н. Дали ще лудуват те? Те биха умрели от глад. Я ни оставете нас с нашите страсти, мисли, без представа за Единия Бог и Творец! Или без представа що е добро, без обяснение на нравственото зло.

Я направете нещо без тия представи!

Ние само разрушаваме, защото сме духовно сити. Същински деца!

Откъде е дошло у мене това радостно, общо за мене и за селянина знание, което ми дава душевно спокойствие? Откъде съм го взел?

Аз, възпитан в представата за Бога, християнин, след като съм изпълнил целия си живот с ония духовни блага, които ми е дало християнството, съм преизпълнен, цял и живея с тия блага, но като децата не ги разбирам и разрушавам, сиреч искам да разруша това, от което живея. А настъпи ли някоя важна минута в живота, също като децата, когато им е студено или са гладни, отивам при него и още по-малко, отколкото децата, на които майка им се кара за детските им лудории, чувствувам, че детските ми опити да капризнича не ми се зачитат.

Да, онова, което аз зная, зная го не с разум, а то ми е дадено, открито, и го зная със сърцето, с вярата в онова главно нещо, което изповядва черквата.

Черквата ли? Черквата!“ — повтори Левин, обърна се на другата си страна и като се облакъти, загледа се в далечината, към слизащото от отвъдната страна към реката стадо.

„Но мога ли да вярвам във всичко, което изповядва черквата?“ — мислеше той, като се изпитваше и измисляше всичко, което можеше да развали сегашното му спокойствие. Нарочно започна да си спомня ония черковни учения, които винаги му се виждаха най-странни и го изкушаваха. „Творението ли? Ами с какво обяснявах съществованието? Със самото съществование ли? С нищо ли? Дяволът и грехът ли? Ами с какво си обяснявам злото?… Изкупителят ли?…

Но аз нищо, нищо не зная, и не мога да зная, освен това, което ми е казано както на всички.“

И сега му се струваше, че няма нито едно черковно вярване, което би нарушило главното — вярата в Бога, в доброто, като единствено предназначение на човека.

Под всяко черковно вярване може да се постави вярването да се служи на правдата вместо на нуждите. И всяко от тия вярвания не само не нарушава това, но е и необходимо, за да се извършва онова главно, постоянно проявяващо се на земята чудо, което се състои в това — всеки човек да може заедно с милионите най-различни хора, мъдреци и слабоумни, деца и старци — заедно с всички, със селянина, с Лвов, с Кити, с просяци и царе, да разбира несъмнено едно и също нещо и да си създаде такъв душевен живот, за който единствено заслужава да се живее и който единствено ценим.