Лев Толстой - Ана Каренина

Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица — наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.

И това нещо аз го зная и всички го знаем.

А аз търсех чудеса, съжалявах, че не съм видял чудо, което да ме убеди. А ето де било чудото, единствено възможното, постоянно съществуващото, което ме заобикаля от всички страни, а аз не го виждах!

Какво по-голямо чудо може да има от това?

Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?“ — мислеше Левин, като крачеше по прашния път, без да усеща ни жега, ни умора и изпитвайки чувство на задоволство след дълго страдание. Това чувство беше така радостно, че му се виждаше невероятно. Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля — мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. — Всичко отначало — каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. — Какво ме радва? Какво съм открил?

По-рано казвах, че в моето тяло, в тялото на тая тревица и на тая буболечка (ето тя не пожела да отиде върху другата трева, разпери криле и отлетя) става обмяна на материята според физически, химически и физиологически закони. А у всички ни, в това число и трепетликите, и облаците, и мъглявите петна, се извършва развитие. Развитие от какво? В какво? Безкрайно развитие и борба?… Сякаш може да има някаква насока и борба в безкрайното! И се учудвах, че въпреки най-голямото напрежение на мисълта по тоя път все не ми се открива смисълът на живота, смисълът на моите подбуди и стремежи. А смисълът на моите подбуди в мен е така ясен, че постоянно живея според него, и се зачудих, и се зарадвах, когато ми го назова селянинът: да живея за Бога, за душата.

Аз не съм открил нищо. Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря.“

И той накратко си повтори целия ход на мислите през последните две години, чието начало беше ясната, очевидна мисъл за смъртта, когато видя безнадеждно болен любимия си брат.

Тогава той за пръв път ясно разбра, че както за всеки човек, така и за него занапред няма нищо друго освен страдания, смърт и вечна забрава и затова реши, че не бива да живее така, че трябва или да осмисли живота си така, че той да не изглежда като зла ирония на някакъв дявол, или да се застреля.

Но той не направи нито едното, нито другото, а продължаваше да живее, да мисли и да чувствува и дори през това време се ожени и изпита много радости, и беше щастлив, когато не мислеше за значението на живота си.

Какво значеше това? Това значеше, че той живее добре, но мисли лошо.

Той живееше (без да съзнава това) с ония духовни истини, с които бе закърмен, а мислеше не само без да признава тия истини, но и старателно ги заобикаляше.

Сега му беше ясно, че е могъл да живее само благодарение на ония вярвания, в които бе възпитан.

„Какъв щях да бъда и как щях да прекарам живота си, ако нямах тия вярвания, ако не съм знаел, че трябва да живея за Бога, а не за своите нужди? Щях да грабя, да лъжа, да убивам. За мене нямаше да съществува нищо от онова, което съставя главните радости на живота ми.“ И макар че правеше най-големи усилия на въображението, той все пак не можеше да си представи какво зверско същество е щял да бъде, ако не е знаел това, за което живее.

„Търсех отговор на моя въпрос. Но отговор на моя въпрос не можеше да ми даде мисълта — тя е несъизмерима с въпроса. Отговор ми даде самият живот, като ме научи кое е добро и кое е лошо. Но това знание аз не съм придобил с нищо, то ми е дадено както на всички, дадено ми е, защото не съм могъл да го взема отникъде.

Откъде съм взел това нещо? С разума ли съм открил, че трябва да обичаме ближния си и да не го притесняваме? Казали са ми го през детинството, а аз съм го повярвал с радост, защото са ми казали това, което съм имал в душата си. А кой е открил това нещо? Не разумът. Разумът е открил борбата за съществование и закона, който изисква да притеснявам всички, които ми пречат да задоволявам желанията си. Това е извод на разума. Разумът не е могъл да открие да обичаме другите, защото това е неразумно.“