Лев Толстой - Ана Каренина

— Да, той ме помоли да съобщя на Даря Александровна, че вече е назначен — недоволно каза Сергей Иванович, като смяташе, че князът говори не на място.

— Така е и с единомислието на вестниците. Мене ми обясниха тая работа: щом има война, доходите им се удвояват. Как може да не разправят за съдбините на народа и славяните… и така нататък?

— Аз не обичам много от вестниците, но това не е право — каза Сергей Иванович.

— Бих поставил само едно условие — продължи князът. — Alphonse Karr прекрасно писа за това преди войната с Прусия: „Вие смятате, че войната е необходима? Прекрасно. Който проповядва война — в специален, преден легион, и да върви на бой, в атака, преди всички!“

— Ще ги видим тогава редакторите — с висок смях каза Катавасов, като си представи познатите му редактори в тоя отбран легион.

— Ама те ще избягат — каза Доли, — само дето ще попречат.

— Ако побягнат, тогава ще поставят отзаде им картечница или казаци с камшици — каза князът.

— Но това е шега, и то лоша шега, извинете ме, княже — каза Сергей Иванович.

— Не смятам, че това е шега, това е… — започна Левин, но Сергей Иванович го прекъсна.

— Всеки член от обществото е призван да върши някаква работа, каквато му приляга — каза той. — И хората на мисълта изпълняват работата си, като изразяват общественото мнение. И единодушието и пълното изразяване на общественото мнение е заслуга на вестниците и същевременно едно радостно явление. Преди двадесет години ние бихме мълчали, но сега се чува гласът на руския народ, който е готов да се вдигне като един човек и да се пожертвува за угнетените си братя; това е велика крачка и залог на сила.

— Но въпросът не е само да се пожертвува, а и да се убиват турците — плахо каза Левин. — Народът се жертвува и е готов да се пожертвува за душата си, а не за да убива — прибави той, като свърза неволно разговора с ония мисли, които го занимаваха толкова много.

— Как тъй за душата си? Това, разбирате ли, за един естественик е неясен израз. Какво нещо е душата? — усмихнат каза Катавасов.

— Ах, вие знаете!

— Не, за Бога, нямам понятие! — с висок смях каза Катавасов.

— „Не мир, а меч донесох“, казва Христос — възрази от своя страна Сергей Иванович, като цитира просто, сякаш казваше нещо най-разбрано, онова място от евангелието, което винаги смущаваше най-много Левин.

— Това е точно така — пак повтори старецът, който стоеше до тях, в отговор на един случайно хвърлен към него поглед.

— Не, драги, победен сте, победен сте, напълно сте победен! — весело извика Катавасов.

Левин се изчерви от яд, но не защото бе победен, а защото не бе се въздържал и бе започнал да спори.

„Не, аз не бива да споря с тях — помисли той, — те са с непроницаема броня, а пък аз съм гол.“

Той виждаше, че не може да убеди брат си и Катавасов, а още по-малко му се виждаше възможно да се съгласи с тях. Това, което проповядваха те, беше същата оная гордост на ума, която за малко не го погуби. Той не можеше да се съгласи, че десетки хора — между тях бе и брат му — имат право, въз основа на онова, което са им разправяли стотици дошли в столицата словоохотливи доброволци, да говорят, че заедно с вестниците изразяват волята и мисълта на народа, и то такава мисъл, която се изразява в отмъщение и убийство. Не можеше да се съгласи с това, защото не виждаше изразени тия мисли в народа, в чиято среда живееше, не ги намираше и в себе си (а той не можеше да се смята нищо друго освен един от ония хора, от които се състои руският народ) и главно защото заедно с народа той не знаеше, не можеше да знае в какво се състои общото благо, но твърдо знаеше, че това общо благо може да се постигне само при строго изпълняване на оня закон за доброто, който е открит на всеки човек, и затова не можеше да желае войната и да я проповядва за каквито и да било общи цели. Той казваше заедно с Михайлич и с народа, който бе изразил мисълта си в преданието за призванието на варягите: „Княжествувайте и ни владейте. Ние радостно ви обещаваме пълна покорност. Ние се нагърбваме с целия труд, с всички унижения, с всички жертви; но ние не съдим и не решаваме.“ А сега според думите на Сергей Иванович народът се бе отрекъл от това право, купено на такава скъпа цена.

Искаше му се още да каже, че ако общественото мнение е непогрешим съдия, защо революцията и комуната да не са също така законни, както движението в полза на славяните? Но всичко това бяха мисли, които не можеха да решат нищо. Едно нещо можеше да се види несъмнено — това, че в тоя миг спорът дразнеше Сергей Иванович и затова бе лошо да се спори; и Левин млъкна и обърна внимание на гостите, че облаците се трупат и че е по-добре да се приберат, докато не е заваляло.