Лев Толстой: Ана Каренина

— Не, нима съм казвал, че не чувствувам нищо? Казвах само, че съм се разочаровал.

— Как, от него ли си се разочаровал?

— Не от него, а от чувството си; очаквах повече. Очаквах, че като сюрприз у мене ще се развие едно ново приятно чувство. И изведнъж вместо това — погнуса, жалост…

Тя го слушаше внимателно през детето, като слагаше на тънките си пръсти пръстените, които сваляше, когато къпеше Митя.

— И главно, чувствувах много повече страх и жалост, отколкото удоволствие. Днес, след тоя страх през времена бурята, разбрах колко го обичам.

Кити светна в усмивка.

— Ама ти много ли се уплаши? — каза тя. — И аз се изплаших, но повече ме е страх сега, когато мина. Ще ида да видя дъба. А колко мил е Катавасов! Пък и въобще целия ден беше толкова приятно. И ти се държиш така добре със Сергей Иванович, когато поискаш… Хайде, иди при тях. Тук след къпането винаги е горещо и задушно…

Когато излезе от детската стая и остана сам, Левин веднага си спомни пак оная мисъл, в която имаше нещо неясно.

Вместо да отиде в гостната, отдето се чуваха гласове, той спря на терасата, облакъти се на перилата и се загледа в небето.

Беше се вече съвсем стъмнило и на юг, накъдето той гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, но и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите си места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка.

„Е, какво ме смущава?“ — каза си Левин, като чувствуваше предварително, че разрешението на съмненията му, макар че не го знае още, е готово вече в душата му.

„Да, единствената очевидна, несъмнена проява на божеството са законите на доброто, които са дадени на света с откровението и които чувствувам в себе си, и чрез тяхното признаване аз не че се свързвам, а по неволя съм свързан с другите хора в едно общество от вярващи, което наричат черква. Добре, ами евреи, мохамедани, конфуцианци, будисти — какво са те? — зададе си той тъкмо оня въпрос, който му се виждаше опасен. — Нима тия стотици милиони хора са лишени от това най-голямо благо, без което животът няма смисъл? — Той се замисли, но веднага се поправи. — Но за какво питам аз? — каза си той. — Питам за отношението, което имат към божеството всички различни вярвания за цялото човечество. Питам за общата проява на Бога, за целия свят с всички тия мъгляви петна. Какво правя аз? Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи.

Нима не зная, че звездите не се движат? — запита се той, като гледаше една светла планета, която бе променила вече положението си спрямо най-високото клонче на брезата. — Но когато гледам движението на звездите, не мога да си представя, че земята се върти, и съм прав, когато казвам, че звездите се движат.

И нима астрономите биха могли да разберат и да изчислят нещо, ако вземаха пред вид всички сложни, различни движения на земята? Всички техни чудни заключения за разстоянията, тежестта, движенията, смущенията на небесните тела се основават само на видимото движение на светилата около неподвижната земя, на същото това движение, което сега е пред мене и което е било такова за милиони хора в продължение на векове и е било и ще бъде винаги еднакво и винаги може да се провери. И също както щяха да бъдат безполезни и несигурни заключенията на астрономите, ако не се основават на наблюдения на видимото небе по отношение на един меридиан и един хоризонт, също така безполезни и несигурни щяха да са и моите заключения, ако не се основават на онова разбиране за доброто, което за всички и винаги е било и ще бъде еднакво и което ми е открито от християнството и винаги може да се провери в душата ми. А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

— А, не си ли отишъл още? — изведнъж се чу гласът на Кити, която по същия път отиваше към гостната. — Какво има, да не би да си разстроен нещо? — каза тя, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но тя пак не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината на мълнията тя видя цялото му лице и като разбра, че е спокоен и радостен, усмихна му се.