Родърик Торп - Умирай трудно

— Бил? Ще ми дадеш ли да говоря с Кати?

— Готово, мой човек. Каквото кажеш.

— Джо? Добре ли си?

— Знаеш ли какво се случи?

— Да. Съжалявам. Ако мога, нека ти помогна по някакъв начин, моля те.

— Свърших с всички освен с един. Един от тях все още се крие тук някъде.

— Показаха всичко по телевизията. От полицията казват, че така или иначе не могат да са сигурни. Можеш ли да останеш където си? Можеш ли да кажеш на полицията къде си и да почакаш да дойдат за теб?

— Това приятелче чува всяка дума, която си казваме. Той е някъде тук.

— Джо, ти не си длъжен да се справиш с него…

— Тя ти казва истината, Джо — намеси се Ал Пауъл.

— Виж, аз ти вярвам. Не искам да ти се случи нещо!

— Аз не го търся! Аз се опитвам да се измъкна оттук!

— Моля те, Джо…

Сякаш беше живял живота си за нищо. Какво бе останало? Всичко, за което той и Карън се бяха блъскали, всичко, което бяха планирали, и всичко, което бе оцеляло след катастрофата, която заедно бяха причинили, беше изчезнало. Беше просто история. Потокът на времето. Той натисна копчето за говор:

— Какво друго става? Какво показват по телевизията?

— Улиците на Лос Анджелис са задръстени с коли — отвърна Кати. — Хората се опитват да проследят парите, които вятърът издухва на изток. Сградата е между Бевърли Хилс и посоката, в която са поели парите, тъй че хората в ролс-ройсовете си не могат да избягнат задръстването. Ако ти си направил това след всичко, през което мина, ако ти си тоя, дето хвърли парите през прозореца, ще те обичам винаги.

— Не зная нищо за никакви пари. Изобщо не съм виждал пари.

— Искаш ли да дойда?

— Ще трябва да отида в подходяща болница. Опитай да си починеш. Искам всичко да се успокои.

— Ще чакам да те видя по телевизията — отрони тя.

Беше забравил, че и телевизията ще е долу. Нещо пробуди у него зачатъци на страх — не знаеше какво е. Ал Пауъл се намеси:

— Джо, нека ти кажа две думи. Тук слизат по двама и по трима и ни донасят, че горе има хора, тъй изтощени и уплашени, че не могат да помръднат. Вече са слезли около четирийсет души, но от внуците ти няма и следа. Въз основа на онова, което казваш, капитан Робинсън е разработил план. Изпращаме групи полицаи нагоре по всички стълбища. Тежко въоръжени. При пристигането си на всеки етаж те ще ми докладват по радиото. Ще ти препредавам съобщенията им. Не трябва да ни даваш местоположението си. Когато полицаите се приближат, седни на стълбите и сложи ръце на главата си. Ние ще те свалим долу, обещавам. Обещавам ти, ортак.

Чака ги цели четирийсет минути; бяха много предпазливи. Беше на шестия етаж, когато чу гласовете им и скърцането на обувките им. Седна и сложи ръце на главата си, за да го познаят.

Сякаш се връщаше след дълги години отсъствие — далеч от хората. След като го обезоръжиха и Ал им каза по радиото, че точно това е човекът, двама полицаи го вдигнаха и го понесоха по стълбите надолу. Бяха само шестима и се надпреварваха да говорят едновременно. Чудесно, понеже той нямаше какво да каже. Ужасяваше се от онова, което трябваше да разкаже. Беше изгубил тегло; чувстваше го по лекотата, с която го носеха, а после го предадоха на колегите си.

— Как е?

— Добре. Добре съм.

— Кажи ни, ако те тръскаме много.

— Не, справяте се екстра.

Дори през стоманената врата към фоайето чу разбунени гласове някъде над втория етаж. Той промърмори нещо и полицаят, който го крепеше отдясно, каза, че би трябвало вече да е свикнал с такива неща.

— Ето го! Ето го! Отдръпнете се!

Вратата се отвори към стена от хора, полиция, оператори и репортери, всичките викаха към него и се блъскаха. Светлината беше толкова ярка, че го ослепи. Някакъв доктор започна да разрязва левия крачол на панталоните му. Видя носилка на пода.

— Искам да постоя малко.

— Как се чувстваш? — запита една репортерка.

— Наистина ли уби всичките?

— Къде е Ал Пауъл?

— Ето ме тук. — Той стоеше на два метра отзад, с ръка на приклада на своя 38-калибров патлак, а очите му шареха над главите на хората.

Лийланд се усмихна:

— По телевизията изглеждаш по-добре.

— Ще го запомня. — Той отстъпи встрани, без да погледне към ниския, тъмнокос бял мъж отляво: — Това е капитан Дуейн Робинсън.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса, Лийланд. Сега изучаваме видеозаписите и много ни интересува кой изхвърли тия пари и защо.

Лийланд видя Пауъл да клати глава: на записа не се вижда нищо.

— Не отговарям на никакви въпроси, без да се посъветвам с адвокат — сряза го Лийланд. — Мисля, че съветът му щеше да е да ми се окаже първа помощ.