Родърик Торп - Умирай трудно

— Има още един — не мирясваше Лийланд. Болката се усилваше, ала той напредваше с бавни, ритмични движения, ръцете и раменете му поемаха тежестта му и я стоварваха върху перилата. Беше свършен — щеше да рухне. Имаше нужда от медицински грижи. Със скоростта, с която действаха, полицаите нямаше да стигнат до него още няколко часа, дори ако се спуснат от покрива. Ако се опитат да го вдигнат с хеликоптер, биха могли чисто и просто да го изпуснат на улицата. Случваше се. И всички заинтересовани щяха да са далеч по-доволни, ако това си остане загадка.

Той се учуди на себе си: все още се страхуваше от падане, дори след като Стефи вече бе паднала. Това разбърка стомаха му. Останал му беше един патрон, а Карл беше на свобода, полицаите се страхуваха да се качат по стълбите. Сякаш хората искаха той да умре. Президентът на „Клаксън ойл“ — със сигурност. След тази нощ списъкът на желаещите беше станал по-дълъг от всякога.

По пътя надолу той се опита да си спомни всичко, което се бе случило, и къде бяха всичките тела, но беше толкова уморен, толкова уморен, че не беше сигурен дали ще си спомни, дори след като достатъчно си почине. Нека другите да му берат грижата. Той щеше да поспи. Нямаше да мисли. По-късно щеше да отговаря на въпроси. Първият човек, с когото щеше да говори, беше адвокатът му.

На трийсет и втория етаж той реши отново да погледне в кабинета на Стефи. Ако искаше да живее, трябваше да забрави тези неща. След медицинските грижи щеше да има нужда от баня, ядене и сън — в този ред. Искаше да види внуците си. Искаше да поговори с Кати Лоуган. Децата имаха баща, но Лийланд не беше сигурен, че ще искат да живеят с него. Те не бяха чак толкова малки и Лийланд не беше чак толкова стар. Смисъл и причина да живее.

На двайсет и осмия етаж трябваше да спре за отдих. Той приседна тежко, изопвайки левия си крак вдървено напреко стълбите. И двата крака го боляха, гърбът, кръстът и ръцете. Докато слизаше и се опитваше да облекчи натоварването на една част от тялото си, друга започваше да дава път на болката, а после и на спазмите. Знаеше, че може да се справи. Ще бъде в ред — видят ли го хората, насочат ли се камерите към него. Това искаше. Искаше да се оправи. Да оздравее, да изяде един стейк с печен картоф. Искаше ядене, което да започне е коктейл от скариди, поне осем пресни едри животинки. Той стана.

На двайсет и втория етаж трябваше отново да спре и този път се просна по гръб върху стълбите, да отпусне мускулите на гръдния кош. Teppa инкогнита: той продължаваше да мисли за канцелариите и за лабиринтите отвъд стълбището, надменните бастиончета на чиновническа неприкосновеност — ами ако отвореше вратите и намереше още компютри, още ценни книжа, още магии, които не може да овладее? Той продължи да върви и си мислеше, че ето на — един старец вярва в себе си напук на изменящата се видимост, напук на всичко.

На деветнайсетия етаж пак взеха да го викат по радиото и той го изключи, докато преминаваше през опасната според него зона. Питаше се къде ли неговият стол-бомба е улучил асансьора. Отломките, които бе видял по телевизията, предполагаха възможността едно, повече или всички стълбища да са опасни, оголени, или и двете. Ако заложниците се криеха в средната част на сградата, той не би ги видял. Не искаше да ги вижда. Останал му бе един патрон и не искаше по погрешка да пръсне черепа на някой случаен човек.

Стълбището беше цяло-целеничко. Взривната вълна трябва да е избила направо през прозорците. Може би постройката не беше чак толкова съсипана. Той реши да не рискува излишно и се отказа да огледа двата етажа. Карл не беше показал, че има въображение, но пък какво ли въображение се искаше да завардиш етажите, към които Лийланд би проявил най-голямо любопитство?

На петнайсетия той отново спря да отдъхне. Този път легна на пода. Няколко плоскости от тавана бяха срутени, имаше счупени прозорци, но иначе изглеждаше като всяка канцелария в очакване на понеделник сутрин. Той седна на едно бюро, отпусна се назад, тъй че бедрата му да намерят опора, след това се излетна по гръб. Трябваше да изстърже мръсотията от стъклото на часовника си, за да види какво показва. Почти дванайсет, ако е точен.

Помисли дали да не остане където си е.

Трябваше да слезе до партера. Дъщеря му беше мъртва. Децата й бяха сами. Не можеше да спре. Човек като него никога не спира, каквото и да става.

Едва намери сили да се изправи. Мускулите му трепереха — имаше усещането, че го повдигат с крик. Сега слънцето беше толкова високо, през прозорците нахлуваше бисерна светлина. Кой ли щеше да разчисти стаята на дъщеря му? Той се бе погрижил и за двамата си родители, когато умряха, и може би господ го бе пощадил с Карън, но не искаше да го прави за Стефани. Не искаше да прониква в частния и живот. Карън не би го позволила. Беше вече на крака и се движеше.