Родърик Торп - Умирай трудно

Лийланд не знаеше какво би станало, ако бе рискувал с изстрел в главата. Можеше да улучи нея. Ако се беше отдръпнала, Лийланд щеше да опита да изпразни браунинга в Тони. Можеше да успее. Това можеше да струва живота на Лийланд, но пак щеше да е по-добре от сега.

Той се добра до четирийсетия етаж, все още с браунинга в ръка. Нямаше нужда да внимава. Изкуцука край заседателната зала, където масата беше затрупана с пари, и зави към стълбището за покрива. Сега трябва да го направи бързо; ако полицаите са в сградата, те идваха нагоре по стълбите — бавно, може би предпазливо, но идваха. Неговата самостоятелност тук вътре беше към края си.

Когато стигна коридора за стълбището, той се запридвижва по-безшумно. Чуваше я там вътре — тя мислеше, че няма опасност от нападение отдолу. Той си напомняше отново, че е жертва, че дъщеря му щеше да е жива, ако не бяха тези хора, включително тази: тя щеше да умре преди много часове, ако Лийланд се бе добрал до нея. Той беше приел риска в началото; може би и Стефи го бе приела, но не виждаше какво променя това.

Трябваше да продължи още мъничко. Може би щяха да схванат кой какво е направил през последните няколко минути, действителния ред, по който нещата са се случвали, но нямаше да има свидетели, които да оспорят версията на Лийланд. Прекарваш целия си живот зад една или друга значка, без да знаеш дали си добро ченге, или просто късметлия, но едно нещо накрая ти става ясно: ти по-добре от всеки друг знаеш как се извършва престъпление. Петокнижието казва, че не отговаряш за това, което си сторил, докато си жертва на престъпление. Тоя довод не помогна на Пати Хърст 16 16 Случаят „Пати Хърст“ — милионерската дъщеря, присъединила се към терористичната банда на похитителите си. Б. пр. , но на него щеше да помогне.

Правило първо: никакви свидетели.

Нямаше да отиде в затвора заради някакви си шест милиона, откраднати от корпорацията. При тези обстоятелства това, което беше добро за Литъл Тони и за още деветима от бандата, и за Стефани… щеше да е добро и за „Клаксън“. Той щеше да причини болка на тези хора, колкото можеше.

Развъртя браунинга към стълбището:

— Не мърдай!

— Камарад!

— Говори английски! Ръцете над главата!

Беше дребно момиче, закръглено, с розови бузи и зелени очи. Изглеждаше почти колкото Джуди. Джуди беше дори по-висока. На върха на стълбището с нея имаше още ракети в метателни тръби и още достатъчно въоръжение, да се удържи сградата цяла седмица. Ако полицаите бяха дошли по-рано тази сутрин, бандата би могла да излезе от сградата, да отблъсне полицията и да причини тежки загуби в жива сила и разрушения навсякъде по пътя си.

— Имаш ли там горе автомат или картечница?

За миг тя изглеждаше объркана, после кимна утвърдително. Приличаше на нечие по-малко сестриче. На колко ли беше, на двайсет? На двайсет и две?

— Много добре те виждам — предупреди я Лийланд. — Разбираш ли ме? — Нервите му се късаха от самоотврата. — Искам от теб да вземеш едно оръжийце за дулото и две пачки патрони с другата ръка. Движи се бавно!

Тя го направи, сякаш с облекчение, помисли си той. Той я виждаше по-лошо, отколкото й беше казал: дневната светлина блестеше през отворената врата зад нея. Тя имаше прекрасни тъмночервени коси, гъсти, чак до раменете.

— Слизай стъпало по стъпало.

Той трепереше. Искаше тя да дойде близо до него, та да я убие с един-единствен изстрел, преди тя да осъзнае какво ще направи. Искаше да потисне жалостта си към нея; не знаеше коя е, какво е сторила, не знаеше колко хора е убила. Ако е била тук горе от зори, тя беше убила мъжете в хеликоптерите.

И се опитваше да убие и него. Още една грешка. Това беше цената на провала. Тя беше стигнала най-долното стъпало, хванала калашник, вгледана в очите му, уплашена, мъчеше се да се усмихне. Имаше съвършени зъби. Пистолетът му беше свален, за да повярва, че няма намерение да го насочва към нея. Той потрепера, затресе се… мехурът му се отвори. Когато вдигаше пистолета, тя проумя, че й бе разрешил да живее тези извънредни секунди само за да му донесе оръжието. Започна да пищи. Лийланд виждаше, че тя така и не беше живяла и знае, че умира, без да е изпитала естествената пълноструйност на живота си. Лийланд се сети за мъртвата си дъщеря Стефи и застреля тая кучка в челото над гънката между веждите.

По радиото — нищо. Никаква стрелба долу. Освен шестте милиона на масата имаше още: документи, кореспонденция, вътрешни доклади, някои от тях — с инициалите на Стефи, едно „S.G.“, което приличаше на цвете. Нямаше да се тревожи за проблемите на полицията. Нямаше да се тревожи за нищо. Би било интересно да види дали някой ще поиска да го убие, когато парите полетят над града: дали ченгетата автоматично ще приемат, че той е един от бандата? Или това ще бъде просто историята, която ще представят за пред хората? Въпросът, кой е бил прав и кой крив, е въпрос повече на гледна точка, отколкото на нещо друго. Ако си в хеликоптер, би могъл просто да натиснеш спусъка, защото парите са недостижими за теб. Дори няма да знаеш защо си го направил.