Родърик Торп - Умирай трудно

Трябваше да намери стол на колелца, но и тогава трябваше да се разходи два пъти до отворения прозорец — покрай обезобразения Ривърс и хлапака с пречупения врат. Тук горе Лийланд беше единственият останал жив. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, пък и стотачки — всичките в пачки и подпечатани с инициалите на неизвестни банкови касиери от Сантяго. След подобно нещо, ако имаш мозък в главата си, по-добре очисти и тях.

Лийланд трябваше да разкъсва лепенките на стотици пачки с долари. Телата на Ривърс и хлапето бяха вече вкочанени, придобили мъртвешки синкав оттенък, като чифт колосани ризи. Умници. Мърши.

Кракът започваше да го наболява пак. Не знаеше добър или лош знак е това. Първите пачки сякаш изчезнаха в маранята, тъй че Лийланд отвори пет наведнъж, преди да ги хвърли. От улицата долетя вик, после ликуващи крясъци. Лийланд чу, че приближава хеликоптер. Той отдръпна стола, за да не се вижда, и разопакова всичките пачки долари. При прозореца вятърът ги подхвана, захвърли ги нагоре и те се разпръснаха като облак разпилени пайети. Още писъци долу, а когато той забърза е втория товар на стола, завиха клаксони. Шест милиона — още шест милиона, ако броим й постройката.

В люшкащия се напред-назад хеликоптер имаше човек с телевизионна камера. Лийланд се притаи за по-сигурно извън полезрението му. Може би щяха да се сетят кой е хвърлил парите от прозореца, но нямаше да могат да го докажат. Той разкъса всички пачки, преди да търкулне стола покрай труповете, и парите се въззеха като последните фойерверки на Четвърти юли.

Лийланд чуваше автомобилните клаксони от всички краища на града. Той си събра багажа за похода надолу.

На трийсет и деветия етаж зареди калашника и пристъпи между компютрите. Спря, разбрал, че това, което се кани да направи, е безсмислено. Щеше му се да изпразни две пачки в апаратурата. Но какъв смисъл имаше! Това беше част от новата магия, която младите разбираха така добре — какво би променило това! Каквото и да съсипе тук, то би могло бързо да се подмени или работата да се прехвърли другаде. Хората от тази сфера най-вероятно биха приветствали предизвикателството.

Той захвърли оръжието на пода. Нека полицията открие отпечатъци от пръстите му. Всъщност щеше да види дали ги бива за това. Нещо, което нямаше да стане: полицията и „Клаксън“ нямаше да направят от него изкупителната жертва.

Въпреки проклетата му фалшива значка. Шест милиона и постройката, това беше достатъчна щета. Може би цели двайсет и пет милиона, достатъчно, за да предизвика паника и продажби на Уолстрийт. Президентът на „Клаксън ойл“, който и да беше той, още не можеше и да си представи неприятностите, които Лийланд се канеше да стовари върху него. Някак.

Нищо нямаше да върне Стефи. Искаше да знае кога… откога… животът й се бе изплъзнал от него.

Той усили радиото.

— Тук е Лийланд. Идвам долу.

— Здрасти, Джо. — Беше Ал Пауъл. — Къде си?

Не искаше да го хващат в лъжа:

— Трийсет и деветия етаж, по пътя надолу от четирийсетия. Току-що приключих с последния от тях тук горе. Оправихте ли се с онзи там долу?

— Не сме видели още никого. Какво имаш предвид — приключил си с последния от тях там горе?

— Нали ти казах, че ги чух да споменават, че са дванайсет. Броих много внимателно. Откак излязох от ефир след девет часа, убих още четирима, включително Литъл Тони…

Тако Бел нададе боен вик.

— Ние видяхме двама — каза Ал. — Приземиха се върху една патрулна кола.

— Не, единият беше Литъл Тони. Другият, който той уби, е дъщеря ми, Стефани Лийланд Джинаро.

— Успокой се, Джо.

— Не, искам да съм точен. Освен него убих и други трима, двама мъже и една жена. Жената е последната — тя е на четирийсетия етаж. Казах ти, че не спирах да броя. Убил съм единайсет.

— Хайде, Джо…

Той беше на трийсет и осмия етаж.

— Не, изслушай ме, по дяволите! Има един долу. Ако не сте сигурни дали е там, уверете се. Името му е Карл. Аз убих брат му и той го знае. Яко копеле, целият в мръсотия и кръв. Като мен. Намери внучката ми. Тя ще ви каже, че единият от тях е омазан целият в сажди и може би в кръв. Това е приятелчето, което не съм убил. Разбираш ли? Не съм се срещал с него.

— Джо, защо не седнеш и не изчакаш, докато се доберем до теб? Ако покривът е чист, както ти казваш, тогава ще можем да спуснем хора там…

— Останал ми е един патрон. Онзи ни е слушал през цялото време. Докъде сте стигнали?

— Хората прииждат и от четирите стълбища. Имаме само твоята дума, че си се справил с толкова хора, колкото казваш… или че са били дванайсет на старта. Аз не настоявам, Джо, само ти казвам: влез ни в положението. Нека си свършим работата.