Родърик Торп - Умирай трудно

— Не, Лийланд, с теб ще говоря. — От радиото се чуваше пращенето на асансьорния двигател. — Какво друго върши тук цяла нощ, ако не най-кървави, неописуеми престъпления?

— Ти пръв уби Ривърс, видях те как хладнокръвно го застрелваш.

— Историята ще е съдник на това — отвърна Тони.

Докато слушаше, Лийланд се движеше към канцеларията на Стефи.

— Лийланд, колко души уби тази нощ?

— Засега е тайна, Тони.

— Не се срамуваш от себе си, нали?

— Ъ-ъ. — Канцеларията на Стефи беше претърсвана. Не можа веднага да разпознае сакото си, но не заради бъркотията наоколо. Панталоните му вече имаха друг цвят. Той отиде в банята.

— Светът ще узнае какъв дивак си — извика Тони. — Ти строши врата на едно момче. Хвърли човек от покрива.

— Слушай, копеле гъзарско! — измуча Тако Бел. — Я да пуснеш дъщерята на тоя човек!

— Не се меси, Бил — каза Лийланд.

— Дъщерята на човека, както я нарече, е пълнолетна и носи отговорност, защото участва в продажбата на оръжие за една от най-потисническите диктатури в света, която управлява милиони безпомощни селяни. Чуваш ли ме, Лийланд? Какво правиш, Лийланд?

— Взимам си два аспирина. Имам главоболие.

Всъщност вече го бе сторил. Реши да не опитва да измие пак лицето си, имаше опасност нещо да попадне в очите му. Беше полепнал с грес, сажди и кафява засъхнала кръв от главата до почернелите, втвърдени пешкири около стъпалата си. Можеше да изстъргва грес и изсъхнала кръв от косата си като крем-сирене от филия. Отвори пак аптечката, като се опитваше да мисли за предстоящото. Някаква мисъл го човъркаше, нещо ново. Той свали кобура от рамото си.

— Лийланд, за кого работиш ти?

— Сам съм си работодател. — Той стискаше браунинга. Колкото по-мръсен беше, толкова по-добре. Разполагаше с единайсет патрона. — Виж, Тони, ти ме забърка в това. Дай да сключим сделка, ти и аз. Честна сделка. Трябва ти заложник. Вземи мен вместо дъщеря ми.

— Разбира се. Четеш ми мислите.

Лийланд опита дали движенията му са свободни. Страхотно, май щеше да свърши работа.

— Тъй, как искаш да го направим?

Чу стрелба долу. Правилно: един долу, номер две беше Тони, трети бранеше покрива. Трима останали, включително една жена. За миг Лийланд си спомни как узна това: гласът по радиото, който четеше цифри и думи. Пак пробва свободата на движенията си. Лейкопластът нямаше да му пречи.

— Знаеш къде съм — каза Тони. — Искам да дойдеш с асансьора тук, невъоръжен. Когато кацнеш тук, дъщеря ти може да влезе в асансьора, свободна да прави каквото пожелае.

— Звучи един път.

— Не се хващай, Джо.

— Бел, нали за това се блъсках цяла нощ.

— Джо, влизаме в сутерена на сградата — намеси се Ал Пауъл. — Искаме да размърдаш мозъка си.

— Кажи ми, когато сте вътре. Междувременно аз ще подавам топката на тоя тип. Какъв избор имам?

— Джо — включи се пак Бел, — според телевизията ченгетата още не са в сградата. Всъщност някой направо ги полива с куршуми.

— Нека му кажа — прекъсна го Ал Пауъл. — Те са се барикадирали на третия етаж, което им дава простор за стрелба на север и на юг, а повече не им трябва.

Лийланд мълчеше. Тони горе само със Стефи ли беше? Лийланд не мислеше, че този, който е взривил сейфа, може да слезе толкова бързо. Но нямаше значение.

Те с Тони си знаеха и зъбките. Тони искаше всички да си мислят, че е на четирийсетия стаж. Това, което не се нравеше на Лийланд, беше прозрението, че Тони се опитва да му пробута фокус, който самият Лийланд вече беше пробвал — безуспешно — да пробута на бандата. Влизаш в асансьора, а не знаеш носле къде ще спре. Толкова просто. Той извади радиото:

— Ал, седемдесет и пет души слизат по стълбите. Трябва да окупирате долните етажи на сградата веднага.

Някакъв хеликоптер се спусна над сградата и отекна ответен автоматичен огън. Все още имаше един горе. Лийланд се питаше колко време ще трябва на полицията да схване добре положението долу — един-единствен тип, който притичва и стреля от две места.

— Искам да се знае, че все още имаме оръжие да изметем хеликоптерите от небето! — изписка Тони. — На хората по стълбищата ще им бъде позволено да слязат на партера. Не искаме повече кръвопролития. Лийланд, готов ли си?

Лийланд почти беше изкачил стълбите:

— Какво искаш от мен?

Един долу, един горе и Тони — той не би могъл да стреля по хеликоптера и в същото време да държи Стефи.

— Влез в асансьора.

— Тръгвам от кабинета на дъщеря ми и стъпалата ми са нарязани.

— Разбирам.