Родърик Торп - Умирай трудно

— Пак се хванах за работа.

Той си спомни часа 09,28. Имаше около минута — време, достатъчно да скрие Бозо или поне да го завлече зад някое бюро и да се надява, че Тони ще започне да се тревожи, че е дезертирал.

Бозо имаше пълнител и половина. Лийланд и не искаше повече. Той се насочи към източната част на сградата, като се мъчеше да си напомня да внимава. Сега знаеше нещо, което другите не знаеха: бяха останали четирима. Този път Лийланд искаше да запази информацията за себе си.

Когато заобиколи ъгъла, небето на изток беше пусто. Той се придвижи напред, за да вижда по-добре: в тази част на небето нямаше нищо чак до планините.

Погледна през рамо, на запад. Два хеликоптера, толкова далече, че не можеше да каже какви са. Помисли да се доближи още до прозореца, обаче промени намерението си. Обърна се към стълбите и включи радиото:

— Пауъл, къде си?

— Тук съм, Джо.

— Не съвсем. Аз съм тук.

— Не можеш по тоя начин, Джо.

— Какво й беше лошо на идеята?

— Постави се на наше място, Джо. Ние сме полагали клетва и не можем да ти прехвърлим отговорността си, макар че дотук ти свърши за нас хубава работа. Джо, искаме да се оттеглиш от сражението. Стига ти толкова.

Лийланд беше на стълбите, слизаше; мислеше си за нещо друго. Натисна копчето за говор:

— Мога ли да говоря с Кати Лоуган?

Мълчание.

— Майтапиш ли се с мен?! — кресна Лийланд. — Казах ти колко сериозно е положението! Вие не ми повярвахте! Хората ви са мъртви, защото не ме послушахте! Големи хубавци сте, няма що — какво се опитвате да направите по тоя начин, да поразкрасите представата за себе си ли?

— Виж, Джо…

Беше заглушен от друг глас, ясен и гърмящ:

— Оттук изглежда, като че наистина ти го зачукват, каубой. — Беше Тако Бел. — Даваха те по телевизията. Видяхме, че хвърли бележка долу. Господи, ти наистина си на кайма. След всичката работа, която им свърши, те не искат да бачкат с теб? Е, да ме цунат отзад. Искаш да лафиш с момичето си? Ето я, гледам я по телевизията и сам мога да те свържа с нея, ако имат радио.

— Мислиш, че ще стигнеш до Сан Диего? — Той знаеше отговора; беше на трийсет и третия етаж, движеше се приведен към стаята с телевизора.

— Ум да ти зайде — рече Тако Бел. — Ей я тука на този екран и някакъв тарикат току-що й подаде портативно радио. Чуваш ли ме, душице? Ти говори по микрофона, пък аз ще те приемам с моя телевизор и ще те препращам на приятеля ти.

— Много благодаря. — Това беше Кати, чуваше се, сякаш беше в една стая с Тако Бел.

Целият етаж беше разпердушинен, но телевизорът още работеше и ето я Кати. Той усили звука, но не прекалено.

— Здрасти, Кати. — Хайде, давай. — Бил, усили сигнала, ако можеш, тя май не ме чува добре. — Той се отдалечаваше от телевизора към източната страна на сградата. Не беше останало нито едно стъкло и зимното слънце разливаше по пода бяла светлина. — Чуваш ли ме? Изглеждаш страхотно.

— Минутка, Джо.

Той я наблюдаваше от съседната стая през дупките на преградата. Тя изключи радиото, сетне протегна ръка и усили звука на телевизора.

— Телевизионната мрежа получава и разпръсква сигнала — каза тя. — Чувам те идеално.

И аз. Той едва не се разкикоти, докато продължаваше да се отдалечава. Тони не би се хванал на това, ала не Тони беше по следите на Лийланд. Бозо бе избрал злощастното стълбище. Лийланд схващаше, че Тони е пратил на обиколка двамата, които току-що бяха спрени от полицейските хеликоптери — Тони беше подушил нещо. Имаше акъл за това. Беше като животно. Може би вече знаеше, че Бозо е мъртъв.

Лийланд натисна копчето за говор:

— Кати, искам да знам разбираш ли какво се случи тук.

— Разбирам. — Чуваше я с двете си уши, от телевизора и от радиото. Той намали звука на радиото; това нямаше да се отрази на неговото предаване.

— Виждаш ли — каза той, докато все още отстъпваше, — мисля си за толкова неща и искам да ги изрека, преди да ми отнемат всяка възможност. Не знам какво си видяла през последните няколко минути, но, изглежда, късметът ми се изпари.

— Не говори така — каза тя.

Вече беше в източната част на сградата. Като изключим целувката, между тях никога не бе имало нищо освен най-обикновена, почти външна връзка. Може би дори целувката… Четири-пет здрави стъклени препятствия стояха между телевизора и него. Трябваше да пресметне всичко много точно. Почувства се отново нервен. Натисна копчето за говор:

— Слушай… чуваш ли ме? Кажи нещо.

— Да. — Сега той беше извън обхвата на телевизионния звук. Добре че Тако Бел все още препращаше сигнала по радиото. Лийланд разбираше, че ще се издаде, ако настои да си остане така.