Родърик Торп - Умирай трудно

Той помъкна камерата към стълбите.

Трябваше да разчисти бюрата от пътя си, за да стигне до отворения прозорец. Застана в сянката и включи девети канал:

— Пауъл, там ли си?

— Хей, Джо, къде се скатаваш?

— Поразходих се наоколо. Виж, искам да ти доставя още един сувенир, но не искам да се покажа на прозореца, а някой млад гений да ми пусне един в гръдния кош.

— Добре. Чакай. — Радиото онемя. — Чисто е. Какво имаш за нас?

Лийланд му каза.

— Ти спомена, че искат да им се даде ефир? Те разполагат с телевизионна техника.

— Черно-бяла или цветна? Пускам се в тоя бизнес.

Нямаше смисъл да казва на Пауъл, че го е видял по телевизията:

— Така, ама аз им развалих веселбата. Не стана това, което имах наум, но ще стане.

Той метна телевизионната камера навън, в слънчевия утринен въздух. Докато я гледаше да потъва като стрела към улицата, Лийланд се попита дали Литъл Тони беше наистина толкова изкукуригал и самовлюбен, че да се изтъпани по телевизията, без да има сериозна причина. Отговорът беше не, той си имаше причина. Докато стоеше до прозореца, Лийланд вдигна засяклата карабина над главата си. Ако Тони гледаше телевизия, можеше да повярва, че Лийланд все още е в играта. Пилотът на полицейския хеликоптер опря ръка на прозореца и помаха за поздрав. Време беше да се скрие от поглед.

Мислеше си за Тони… и за сейфа. След позата на борец за свобода край прозореца Литъл Тони очакваше Лийланд отново да поеме инициативата. В действителност Лийланд разполагаше само с браунинга — но и с достатъчно експлозив, за да превърне сградата на „Клаксън“ в Уилшърски каньон. И Тони трябваше да се сети за експлозива. Може би накрая се бе убедил, че е възможно Лийланд да направи нещо. Номерът беше да го извади от равновесие. Положението не беше се променило. Въпреки дневната светлина и радиовръзката Лийланд си оставаше сам. В негова полза беше да накара Литъл Тони да си мисли другояче — че е „обученото куче“, което бе пребило и умъртвило Хана. Изглежда, Тони си въобразяваше, че Лийланд все още се мъчи да пробие отбраната им срещу полицията. Лийланд се отправи към трийсет и третия етаж, където Литъл Тони не би го потърсил. Време беше да освободи заложниците, преди възелът около тях да се е затегнал твърде яко.

Карабината беше засякла безнадеждно. Трябваха му инструменти, да я разбърника, но и тогава можеше да открие счупена част, да речем, скъсана пружина. Той я прибра в чекмеджето на едно бюро. Нямаше нужда от излишен товар, а да остави оръжието там, където може да бъде видяно, беше направо глупаво.

Той включи телевизора, с много тих звук. Един от асансьорите вървеше и Лийланд си помисли, че това е номер, за да го привлекат извън леговището му. Беше любопитен какво са замислили. Стига де — те искаха да е любопитен. Най-малкото, защото не вярваха, че могат да го уплашат.

Радиото все още немееше. На телевизионния екран репортерът въодушевено бръщолевеше и гледаше нагоре. Режисьорът прехвърли в кадър сградата с надпис „На живо“. Камерата се насочи към прозореца, където беше застанал Лийланд преди малко. Какъв смисъл имаше това, по дяволите? Пак репортерът. Смениха картината и отново се появи сградата, с надпис „записано по-рано“.

Беше същият кадър, ала сега Лийланд видя потъмнялата, опърпана фигура, която стискаше безполезното оръжие. На екрана той бе по-скоро трогателен, отколкото ужасяващ. Като същество от концентрационен лагер. Сега режисьорът подбра кадър, заснет от хеликоптер, който пък проследяваше полицейския хеликоптер пред него, а по-нататък се люшкаше сградата. Ето го пак, записан по-рано с високо вдигнато оръжие. Лийланд изключи звука. Искаше да поразмисли. Телевизията беше още едно средство, стига да можеше да се сети как да я впрегне в работа. Ако можеше да съобщи какво иска, без да издаде плана си.

Нещо повече: и без да е чул думите на говорителя, Лийланд знаеше, че той разказва на света това, което току-що е видял и пак ще види. Тони имаше телевизор. Хората, длъжни да следят какво се пуска в ефир, бяха разкрили местоположението му в ситуация, когато войната все още беше на живот и смърт.

Той написа нова бележка, закрепи я с ластици за един автомат със сгъваем приклад и я сложи във войнишката торба. Полицията можеше да вземе само бележките, хвърлени от североизточния ъгъл. По пътя той взе пожарникарската брадвичка от стената, за да счупи прозореца.

Това, което искаше, не беше никак просто, и той се надяваше, че го е написал ясно. Ако видеше хеликоптер по телевизията, застинал в небето на четиристотин метра на изток, щеше да отиде до прозорците на трийсет и четвъртия етаж, където да изнесе представление с местене на бюра от тук до там. Операторите щяха да го заснемат и да излъчат записа за първи път точно в 09:28 ч. с надпис „На живо“. Щяха да добавят и диалога между него и Пауъл по радиото. Лийланд предполагаше, че само след минута Литъл Тони ще е наясно, че това е поредният му номер, но времето щеше да му стигне да помете стъклата от стълбите с пешкира на крака си и да слезе на трийсет и втория етаж.