Родърик Торп - Умирай трудно

— Е, Лийланд, май няма да признаеш, че този път се страхуваш от нас. Знам, че си минал през пъкъла, но сигурно не смяташ, че си доказал правотата си. Хана беше по-права по отношение на теб, отколкото осъзнаваше. Ти си повече от обучено куче. Живееш в измислен свят от привидности и илюзии, който придава някакъв смисъл на живота ти. Какво, мислиш, че си постигнал с всичко това?

Лийланд мълчеше. Ръката му беше на топката на вратата.

— Решил си да се правиш на глупак — натърти Литъл Тони. — Не знаеш какво си направил, нали? Ти бранеше милиони долари, откраднати от мизерстващия народ на Чили, като защитаваше собствеността на най-големите крадци, които светът някога е познавал, и като се опитваше да запазиш в тайна най-мерзкия брак между властта и алчността. Дъщеря ти? Дъщеря ти знае всичко това. И тебе яко ще те притиснат да доказваш, че самият ти не си го знаел.

Лийланд беше отворил вратата. Коридорът беше празен. Отляво беше кабинетът на Стефи; от дясната му страна — голямата стая, в която бе видял да наблъскват заложниците. Трябваше да измисли нещо.

— Дотук не каза нищо съществено.

— Още малко търпение.

Странна фраза, но Лийланд поне знаеше, че Тони не е достатъчно близо, за да се чува гласът му без радио — което значеше също, че може би не е по-далеч от асансьорните клетки.

Някъде отгоре — рязък, силен взрив; сградата леко се разтресе и нейде отдясно той чу как изпъшкаха и проплакаха хора. Бандата не беше вдигнала ръце; най-после, макар и останали трима, бяха решили да взривят сейфа. Но в същото време бяха потвърдили своето разпръсване. Лийланд се ухили и заобиколи надясно.

Компанията не изглеждаше така свежа, както снощи. Мъжете бяха по ризи с навити ръкави, а жените бяха захвърлили неудобните обувки. Те стояха или лежаха на пода, повечето — с лице към оттатъшната врата. Една от жените го зърна и закри с длан уста. Той посочи значката си, после й направи знак да мълчи.

— Потупай приятеля си по рамото — размърда той беззвучно устни, като се запъти към тях. Тя то направи и той ги подкани с ръка да станат. Призивът се разпространи бързо из стаята, но не преди една жена да изпищи:

— Залегни! Залегни!

Лийланд си проправи път през хората, които падаха наляво и надясно. Той чу нещо по радиото. По външната стена пробяга сянка и Лийланд стреля по нея. В калашника бяха останали не повече от шест патрона. Сянката на Тони се отскубна — това трябваше да с Тони със Стефани. Ако можеше да отблъсне Тони поне за миг, останалите заложници биха могли да се доберат до стълбите от другата страна.

— Върнете се! — изрева той. — Върнете се и вървете надолу по стълбите! Не бързайте, никой не ви преследва!

Тони подаде дулото на картечния си пистолет иззад ъгъла и изстреля една серия, улучвайки някаква жена в стомаха. Лийланд отвърна на огъня, после се придвижи напред. Сега хората бягаха и пищяха.

— Дядо!

— Изведи брат си оттук, Джуди! — Той не можеше да се обърне да я види.

— Ами мама? Той каза, че ще ни избие всички. Тогава тя се изправи.

Тони беше заплашвал всички заради Лийланд.

— Вие вървете. Аз ще се погрижа за майка ви.

— Първо помислихме, че си един от тях.

Той се извърна: сега, когато лицето й се променяше с възрастта, Джуди започваше да прилича на починалата си баба.

— Върви! Върби!

Тони отново подаде дулото. Лийланд стреля. Серията на Тони се вряза в плоскостите на тавана. Лийланд натисна копчето за говор:

— Заложниците са свободни и слизат по стълбите. Сега можете да завземете сградата отдолу. Записахте ли си?

— Записахме. Колко останаха?

— Не повече от един долу. Довиждане. — Отвън хората започнаха да ликуват. В калашника бяха останали два патрона. Един мъж се опитваше да издърпа ранената жена отвъд огневата линия.

— Помогни ми, това е жена ми.

— При него е дъщеря ми!

— Погледни се! Целият си в кръв!

Лийланд белна зъби:

— Адски малко от нея е моя.

Мъжът се обърна на другата страна, като си мърмореше нещо под нос. Лийланд погледна зад него. Не всички бяха излезли. В ъгъла имаше мъжки труп и до изхода още една жена лежеше на пода, държеше крака си и се гърчеше. Радостните викове вън бяха станали още по-силни, почти толкова, че да заглушат шума от асансьора. Лийланд отново заговори по радиото:

— Имаме ранени на трийсет и втория етаж.

— Колко?

— Трима, а може и повече, единият май е мъртъв.

— Какво става там вътре сега? Каква беше тази експлозия?

— Тони може да ти го каже вместо мен. Говори си с него.