Петко Тодоров - От прозореца

… Сред лято по двора около къщи складени снопе на купни чакат да се върхат, а отвън на чардака се прострял на носило баща му, майка му си къса косата и нарежда, вървят съседи и роднини, палят вощеници и обкичват с китки и цветя мъртвеца… Дълго след това, щом помиришеше трендафил, и пред очите му изпъкваше баща му, прострян на чардака, закрит с бяло платно, и попа над него чете…

— И каква мъка бе… — се обръща към стената Рале. Той не вярваше и майка му да оживей. А тръгнаха третини, деветини, парастас, тамян, отструване… Да се изпълни реда, както си е, и в този ред още тогава захвана да забелязва той — под черната забрадка майка му си надви, укрепи се и дойде пак на себе си… Рале ляга на очите си, не иска вече за нищо да спомня — да заспи, че втори петли отвън пропяват, — но тръгнали веднъж мислите му, диплят се една след друга и той не може да се отърве от тях.

… Ето майка му вдовица, бъхтат се и двамата по цял ден и не могат да надсмогнат. Хората, вместо да ги пожалят, присмиват се, подкачат майка му и дори пред самия него разправят таквизи приказки за нея, че той свива пестници — ако би имал сила, премазал би всички… Тъкмо когато Рале е познал цял свят, когато се е отвърнал и намразил и тукашни, и людски, майка му отива да се омъжва за един полянец. — Да биха му казали, че тя сега ще умре, не би му докривяло тъй… Той беше забелязал как от няколко дена полянеца обикаля около тях и щом зарне майка му, почва да си усуква тънките мустаци, малките му очи бързо-бързо замигват — беше го намразил.

Маслото като че изгоря в кандилото; светлинката потъмня, допряло до водата, фитилото зацвърча, после пукна искра и замъждука пак. В морната памет на Рале също тъй беше потъмняло всичко — след сватбата на майка си той нищо не можеше да припомни. Тук-таме смътен спомен заискреше и тъкмо да светне, угасваше.

Така и осъмна.

Но оттогава Рале вече съвсем се смири и като че се изгуби от очите и на стари, и на млади. Някога по цял ден се щура из къщи самичък, някога пък измъкне се из село и никой не го знае къде е. Би Великден, биха хора и люлки, той се не показа никъде.

По едно време из село се понесе тъмна мълва — Рале отишел в манастиря да се калугери. Тоз чул и се обзалага, този пък с очи го видял с калимявка на глава в манастиря.

Току-що пред сенокос бакалина каза, Рале отишел да си вади вула, млада вдовица другоселка щял да доведе.

— Толкоз се надига, толкоз хвърка, че най-подир и на вдовица ли кандиса? — Изви пак глава и се зачуди на ума му и мало и голямо.

— Била мома, била вдовица, всеки с късмета си на този свят… Само да се прибере наред с хората и той… Вече беше си свършил в ума Рале, беше врекъл приказка и не даде ухо ни на една людска дума.

Людските знаеха ли що бе видял и патил тези години той? — Когато по Никулден през нощта се залута самин гладен и мокър из снега… Или като някой дърт калугер взема да си заравя парите в земята… Когато му се сключи сърцето, нищо не вижда, нищо не чува наоколо си освен глуми и задевки. Пък в ума му се тълпят само умрели… и денем, и нощем не може да си намери място. — И сега, като се извърне назад да погледне, страх го съвзема…

Не мина много и горе под бащината му дълга стряха погледнаха два прозореца като две тъмни очи на чевръстата и уредна домакиня. С парите, що бе турил настрана Рале, повикаха дюлгери да стегнат къщата; туй, що не доизкараха дюлгерите, свършиха си го сами двамата. Той насече вършина, наби коле и обгради двора. Тя пък се запърши, затули дупките, очисти гъбите от тавана, прибра, скъта и всяко нещо на мястото му тури. Дори и пелиня окърши, свърза го на една китка и го провеси отвън под стряхата да съхне — в една къща, дето хора стоят, всичко потрябва…

През есента Рале угариса и ливадите си. — Прибраха се и двамата и ето — вярно куче поклаща вече опаш пред къщния им праг.

Вече беше глъхнал и пътя, и дворищата наоколо. Татък зад някой плет замъждука нисък прозорец, след него като рой светулки сам-там по къщите светнаха и други и нощта — студена, безветренна зимна нощ — се спусна и разстла над цялото село. Рале, облегнат на лакти върху прозореца, още рееше поглед над покриви и градини и тиха някаква радост го топлеше отвътре. От свой прозорец, като гледаше околовръст, сега той проумяваше и света, и реда му, и себе си в него… И най-затънтеното татък по края полузакнижено прозорче вече светеше в нощта, комините все повече задимяваха със своя черен блажен дим и сякаш радостта на бъдния празник, що трептеше във всеки прозорец, дружно се подемаше с димът от комини към потъмнялото небо.