Петко Тодоров - От прозореца

— Тя се видяла мойта що щяла… — рече си той и като да му се отщя от всичко. Клюмна глава като кираджийски кон, а който и да бил, клюмне ли глава веднъж, то се знае, вече всеки ще си направи кефа да го подритне. Пък Рале не е какъв да е — доскоро не се излизаше насреща му и с това си лудо ходене, със свойто много знаяне сума скрита злоба и завист бе подигнал срещу себе. При туй кого де е срещнал, никого не е пожалил, та сега всички само туй са чакали, сякаш и той да им падне, да си изкарат за присмехите му и за закачките. И как го не подмятаха. Празник към кръчмата ли излезе, ще го спре някой да му каже: ей таме, хе, видял децата му да се бият! По работа ли помине някъде из село, друг го запитва: тези дни всяка вечер се чува — някой вика през коминя, че хилядил — да не е той? И кикотене, и нахалост приказки край нямат.

Та дори и свако му, когото той за човек не смяташе и откогато е излязъл от дядовата си къща, не бяха се поглеждали и двамата — и той… Рале с години беше си взел навик, като тръгне сутрина от къщи, да се спре таме край слетелия плет, да помачка тучните стъбла на пелина. Неговия здрав и горчив мирис му много допадаше. Той нагорчаваше ръцете си със стъблата му и тъй, дълго възпрян, стоеше там да ги мирише. Свако му помина с колата покрай него и без да обърне очи, както бе повел воловете си, изкриви уста:

— Пестил от целина ли си правиш? Да си подслаждаш душицата зимъс…

По-рано да чуе таквази приказка и не от другиго — от един ратай, дошел на привод в дядовата му къща, дал му би една, та събрал би цяло село тука. Ама сега изгледа го и него, той зави си колата надолу край пожълтелите градини, извърна се, изсмя се в очите му и Рале не помръдна от мястото си да му рече нещо.

Само от тези закачки и одумки скоро захвана да прилива на Раля, пък като се привърши и полската работа, като се завъртя пак около бакалина — няма какво да прави, та отвори уста да одумва и той де кой му попадне. Еди-де си тоз пресрещнал еди-коя си, пък еди-коя си на не знам кого си пошушнала еди-какво си — всичко, от което по-рано от дън сърце се е отвръщал и не е искал да го слуша, сега едно по едно го сбира, сякаш на връв да го върви. Седне вечер в кръчмата, заобикалят го момците, па като захване — надали и най-благи гозби някога с такъвзи ищах е мляскал в уста както махленските клюки. А когато му падне да разправи нещо за някоя жена — тогази и тези, дето го слушат, се спогледват помежду си: насън ли Рале бълнува или наяве приказва. Никой не е чувал таквизи страхотии и причуди за дявола, каквито той разправя за жените. Всяка жена била жива невяра. И очите й, и хубостта й — само да вземе на мъжа ума. И не знам още що и не знам още как — не може вече сам да го изкаже, а очите му се разширяват, гласа му се сниша, сякаш и той вярва на приказките си и наистина се бои от жените.

Още не беше се запролетило, веднъж, дали защото му додея все в тъмното да си ляга или и той даде ухо на приказките на децата, че таласъми се криели из къщата му — поиска от бакалина едно кандило, наля в него малко вода, отгоре дървено масло и го занесе дома. Иконостаса беше в горнята, порутена одая — той сложи кандилото в пезуля над леглото си, запали го и когато кроткия светлик замижа, изведнъж той се усмихна самичък, някаква тиха детинска радост се пробуди в душата му. Тая вечер той беше се врекъл на дружината си да ги води по седенки, а той се загълвика с кандилото — толкова леко и драго му стана, че не му се искаше да излезе из къщи: развърза цървули и току прилегна на одърчето си.

От пезуля светлинката на кандилото трептеше по одимения кафяв таван, той гледаше белите остри гъби, поникнали като ръбци тук-таме по дъските, дето е капал дъжда, и мисли една след друга се затълпиха в ума му, не го оставяха да заспи.

Тая нощ спомени, затрупани някъде в паметта му, глъхнали и вече не зная откога не припомняни, припомни Рале.

… Ето есенна тъмна вечер, в иконостаса мъждука кандило, баща му и майка му си доядат на паралята, а той, дете гледа оръфаната светогорска икона. На иконата е изписан дядо Господ с дълга брада, седнал на трон като владишкия в черкова, в ръцете си държи люлка, в люлката показват главички няколко дечица… Той знае вече, умре ли дете, дядо господ го взема, на онзи свят и люлее в своята люлка… Там е и недавна умрялото му сестриче…

— Той отколе не е спомнял за умрели — сега в главата му само те се редят… И макар нощем и самичък, Рале пак се не бои да си спомня за тях.