Карл Май - В Судан

Как радващо добре стоят нещата с едно сърце, което бие с крепката, непоклатима вяра, че е обгърнато от любовта на Отца и трябва да се остави да бъде ръководено от неговата мъдра доброта, макар и да не разбира неговите намерения. Това не е повърхностно отдаване на бабешките и детски приказки за добрия Господ, който всичко вижда, а едно самоосъзнато, по собствена воля и затова толкова по-ощастливяващо възвисяване до една висша воля, срещу която не помага никакво възпротивяване. Който си мисли, че ще може да й противостои, той ще бъде принуден да осъзнае своята заблуда, та даже и ако не в последния, най-тежък миг от своя живот, то вече съвсем сигурно след часа, който ние така погрешно наричаме „смъртен час“. Човешката душа не се състои от елементарни частици, които след отзвучаването на погребалните камбани ще се разпилеят в измъдруваното от атеистите Голямо нищо, а веднага щом напусне земния си дом, тя ще трябва да даде отчет пред Вечния Съдник за всяка стъпка от пътя, който е изминала от своето пробуждане до освобождаването от телесната обвивка. Това е една несъмненост, която щеше да предизвиква неимоверен ужас, ако не се знаеше също така, че Вечната справедливост води, наистина, следствието и произнася присъдата, но пък после Божието милосърдие ще упражни правото на помилване над разкаялия се.

Както така наречената „нощ на смъртта“ е все пак само портата към отвъдния живот, така и споменатите преди малко избдени нощи винаги са насочвали моята душевност нагоре. Събитията през деня държат в плен духа. Бляскавите руни на небесната твърд привличат погледа после към висините или пък тъмната, безлунна и беззвездна вечер те прави склонен към вглъбяване. Тогава в дълбокия душевен мир или изгряват ярки звезди, или над извършените и неизвършени грехове на деня се появяват облаците на тъгата. Така се създава едно отражение на Вечния съд, защото човек преценява своя начин на поведение според Божиите закони, следователно точно същите, според които един ден ще бъде произнесена присъдата му. Колко често в такива случаи съм премислял своите чувства, въжделения и постъпки, съпоставяйки ги с Божиите предписания, и нито един-единствен път не съм намирал, че аз, това означава съдията в моя душевен покой, мога да бъда доволен от себе си. Човек, който гордо изпъва врат в чувството си за християнство, никога не е провеждал съд над себе си, защото ако го беше сторил само един-единствен път по правилен начин и без самомнителност, то щеше да е станал съвсем скромен и смирен.

Така седях сега в тъмната нощ край спящите, със заострено внимание към всеки шум, нарушаващ тишината, и същевременно вглъбен в себе си. Влажното дихание на дълбината пъплеше нагоре по ридовете, а небето бе покрито от плътен, непроницаем облачен шатър. От време на време един кратък, бърз полъх ми издаваше, че някоя ватвата 98 98 ватвата — прилеп (Б. а.) е изпърхала край мен с нечути удари на летателната ципа. Шумът по един висок клон, последван от прошумоляването в по-нисък ме осведоми, че някой лаком синджаб 99 99 синджаб — летяща катерица (Б. а.) е излязъл на грабеж. Един нощен сурсур 100 100 сурсур — щурец (Б. а.) засвири с цигулката на надкрилието си отсреща при Мусаллах, та чак до нас се донесоха резките звуци, а после откъм долината прозвуча глухото „бубуху“ на байкуш 101 101 байкуш — бухал (Б. а.) . Навсякъде търсене на плячка, грабеж и изяждане! Дори нощта не носеше мир за света на животните! Не е ли така и в света на хората?

Там долу лежаха келхурските кюрди. Техните мисли бяха любопитно отправени към Капелата. Те бяха убедени, че сега там се трошат човешки кости под мечи зъби, и че земята на мирното някога място е почервеняла от кръвта на беббехите. И само тези ли полудиви хора бяха разбойници? Няма ли капки, които също така малко като кръвта трябва да бъдат проливани, макар и да не са с червен цвят? Капки, които идват от сърцето? Няма ли сълзи, които веднага трябва да легнат на съвестта на този, който ги е накарал да бликнат? Няма ли бедняшка пот, която крещи към небето като кръвта на Авел?

Това бяха нерадостни размишления, от които ме стресна един лек шум. Една суха съчка изпука в моя близост, а после добих впечатлението, че по тревата се придвижва някакъв тежък предмет. Протегнах ръка към Шир Самурек. Трябваше да напипам главата му, ала посегнах само в празното. Аха, келхурът искаше да направи опит да ни се измъкне въпреки вървите. Той се беше прибутал от мястото, на което бе лежал, ала едва се беше отдалечил на няколко педи, и аз го склещих здраво. Поиска да се отбранява с крака, но аз го предупредих тихо, за да не събудя другите: