Карл Май - В Судан

Аз измъкнах колчето от земята, създавайки впечатление, сякаш конят сам го е изтръгнал и после се е отдалечил, намотах ремъка, с който беше вързан, около врата му и му дадох знак за ставане. Рих се подчини и конят на Халеф веднага последва примера му. Понеже знаех, че жребецът драговолно ще ме следва, което не можех да твърдя за животното на Халеф, взех за юздите коня на дребния хаджи и го поведох точно към мястото, където се бях измъкнал от гората на поляната. Достигнахме го благополучно и сега се почувствах сигурен пред кюрдите, макар да бе трудна задача воденето на двата коня в тоя кюрдски мрак и по нагорнището на стръмния терен. Обстоятелството, че конете нощем виждат по-добре от хората, ми облекчаваше вървежа. Водех коня на Халеф и Рих един след друг. Враният много добре знаеше, че трябва да е спокоен, а и другият, изглежда, също съзнаваше, че тук се изисква предпазливост. Двата се катереха след мен бавно и с внимателно опипване. Налагаше се често да спираме, често да избягваме намиращите се по пътя ни дървета и ето как мога да кажа, че ни беше необходим три четвърти час за изминаването на това късо разстояние.

Халеф и другите ни чуха, когато наближихме мястото, където ме чакаха. Дребосъкът не можа да обуздае нетърпението и попита още преди да съм стигнал, но не толкова високо, че да се чуе долу при кюрдите:

— Кой идва? Сихди, ти ли си?

— Да — отговорих.

— Хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), дето те доведе отново при мен! Но аз чувам, че не си сам. Успя ли?

— Да.

— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Но моето удивление е по-голямо. Ранен ли си?

— Не.

— Тогава чудото е двойно и десеторно. Нека дойда при теб, сихди! Аз трябва със собствените си очи да се уверя.

Той измина малкото крачки до мен и замилва, изпълнен с радост, двете животни. През това време аз се осведомих:

— Как стоят нещата при теб? Всичко наред ли е?

— Да, сихди.

— Говорихте ли с пленника?

— Само аз няколко думи, на беббехите бях забранил. Когато дойде на себе си, той беше на първо време спокоен. После така се замята напред-назад, та си помислих, ще скъса вървите. Аз обаче бързо го укротих. Оттогава не е помръднал и крайник.

— Знае ли шейхът на келхурите кои сме?

— Аз не му го казах, но той може би го подозира.

— А другите?

— Не са обелили и дума, откак ти тръгна, и се правят, все едно изобщо ги няма тук.

Аз естествено бях задавал тези въпроси тихо. Сега прибавих:

— Вържи конете тук вляво при храстите, за да могат да попасат. После ще спим, като двамата с теб ще се сменяме в стражата.

Аз си легнах на мъха да беббехите и ги предупредих тихо да не говорят, а също да поспят. Шир Самурек нито ги беше видял, нито ги чул и следователно не знаеше, че те са още живи и се намират в непосредствена близост до него. Диалогът ми с Халеф също беше проведен тихо, така че келхурът и от него не бе могъл нищо да разбере. Шейхът значи не знаеше, че сме си върнали животните, и не биваше преждевременно да го научи. Аз бях уморен, Халеф — също. Той получи първата стража, аз поех втората, за да бъда буден на разсъмване, когато ще мога да наблюдавам пленника. Тъй като можех да разчитам на бдителността на Халеф, не си направих труда да си взема обратно от него пушките и заспах, за да се пробудя едва когато той ме събуди един час след полунощ.

Скоро след това чух неговото бавно, равномерно дишане. Беббехите се надхъркваха един друг. От шейха не се долавяше никакво вдишване и издишване. От това заключих, че той е буден. Какви ли мисли се въртяха из главата му? Колко беше сигурен само той в своя план! Колко надменно се беше надсмивал над мен и Халеф! А сега лежеше тук вързан и със запушена уста, пленник на „християнското куче“, което само преди броени часове искаше да остави на мечките да го разкъсат.

Потънах в мисли. Колко много такива нощи бях прекарал в самотно бдение из чужди страни, по прерии и в девствени гори! Никоя от тези стражи не си приличаше с другата, ситуацията винаги беше различна. И все пак имаше едно нещо, което винаги беше налице, което придаваше на всички тези нощи еднаквия тембър, бих казал, еднаквото акордиране, което навсякъде твореше в душата ми меките и твърди тонове, а именно чувството за Божията близост, усещащото се с всички фибри присъствие на Този, който е върховната Сила и същевременно безпределната Любов, блажено изпълващото същността убеждение, че една безкрайна и всемилостива мъдрост ме е довела да самото място и ще продължава да ме води нататък. Както нищожно дребната какавида на някоя малка пеперуда лежи на дланта на разтворения исполински пестник, така и човекът се намира с всички свои мисли и чувства, с всички свои надежди и колебания във всемогъщата ръка на Бога, която не го смазва, а само води до земното щастие и иска да поведе после към вечното блаженство на небето.