Карл Май - В Судан

И тъй, аз опипвах и душех бавно напред в долчинката, без да се натъкна на някого. Когато достигнах обаче задния план, чух спокойното, тежко дишане на някакъв спящ. Това трябваше да е Шир Самурек! Тъкмо защото не го подуших, подсили у мен това предположение, понеже той като заможен мъж не притежаваше такава всеизпълваща изпарителна обвивка като някой беден дявол. Аз се пробутах до него и плъзнах върховете на пръстите си по облеклото му. Той спеше здраво и беше сам на това място. За мен това отново бе едно обстоятелство, по-благоприятно от което здраве му кажи. Въобще днес късметът, макар одеве да го прокритикувах така нелюбезно, бе сърдечно благоразположен към мен — едно доказателство, що за непредвидимо нещо е той!

Не се нуждаех от дълго време да взема решение и да го изпълня. Една яка хватка за гърлото… един удар с пестник по слепоочието… и шейхът беше мой! Взех го на рамо, изправих се и го понесох по пътя, по който бях дошъл. Че келхурите биха могли да ме чуят, не бе нужно да се безпокоя. Единствената мъчнотия се състоеше в това, че трябваше да правя изкачването с тоя тежък товар в тъмното, но и това беше благополучно преодоляно, и аз стигнах с шейха горе, без тоя да е дошъл по пътя в съзнание.

— Ти ли си, сихди? — попита Халеф, като ме чу.

— Да.

— Има ли щастие?

— Много щастие даже! Тук нося Шир Самурек. Ние значи спечелихме дори и в случай че не ми се удаде да придобия конете преди разсъмване.

— Ти си пленил шейха? Сихди, това е пак един мурафет, какъвто даже и аз не бих могъл да извъртя! Какво ще правиш сега с него?

— Ще го вържем така здраво, че да не може да се помръдне, и ще му набутаме един парцал в устата. Сега аз трябва отново да тръгвам, за да потърся конете. По време на отсъствието ми го пазете добре. Веднага щом дойде на себе си му кажи да не вземе да нададе някой висок вик, ако не иска да получи нож в сърцето.

Тогава Акил помоли бързо:

— Дай ми един нож, ефенди! Аз ще се погрижа това куче да не може да си отвори устата, без на часа да почувства острието в тялото си! Той поиска да бъдем изръфани от мечките и ще заплати за стократния смъртен страх, който изпитахме!

— От ножа си се нуждая аз самият. — отклоних. — Това, което наредих, ще бъде изпълнено от хаджи Халеф Омар, вие засега сте непричастни към шейха. Аз съм този, който го плени. Той следователно ми принадлежи, също и според вашите закони, а който ограби имуществото ми, аз го третирам като смъртен враг и му диря сметка до дупка.

Халеф ме разбра.

— Можеш спокойно да вървиш, сихди. Аз ще се погрижа всичко да протече по хатъра ти. Който посегне на тоя шейх на келхурските кюрди, на мига ще получи моя нож в тялото си!

Бях убеден, че ако се наложи, той ще превърне думата си в действителност и се отдалечих — на първо време точно в посоката, от която преди малко се бях изкачил. Когато почти стигнах оврага, в който бе лежал шейхът, се насочих надясно, за да се добера до ливадната бухта, където келхурите бяха настанили Рих. По периферията й не цареше, наистина, такъв дълбок като в рог мрак, както в гората, но все пак си беше толкова тъмно, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда видян от кюрдите. Сега се питаше къде седяха пазачите, и къде лежеше моят Рих. Е, да, ако можех да извикам „Та’ал!“ или „Ta’a лаха-ун!“ 97 97 Та’ал! Ta’a лахаун! — Ела! Ела тук! (Б. а.) , то нямаше да мине и минута и той щеше да е при мен. Но това аз не биваше да правя и ето как легнах на земята и запълзях към мястото, където за последно го бях видял, понеже добре можех да разчитам, че откак ме бе съгледало, умното животно не се е поместило оттам. Едва бях изминал половината от разстоянието и чух едно тихо, късо изпръхтяване, което познах — Рих ме беше подушил. Сега някой друг кон щеше да скочи и да дойде при мен, той обаче остана спокоен, защото в ответ на неговото изпръхтяване не му бях дал никакъв знак.

Когато достигнах жребеца, почувствах с ръце, че меката тревиста почва бе изровена и изпотъпкана наоколо. Значи са поискали да го отведат и той се е отбранявал, сега беше вързан с ремък за едно забито в земята колче. Конят на Халеф му беше останал верен и лежеше до него. Помилвах храбрия вран жребец, след което той ми облиза ръцете и даде да се чуе едно тихо, пръхтящо стенание. С това „неразумното“ животно искаше да ми каже колко се е страхувало за мен, и колко много се радва сега да ме види отново. Че при него нямаше никакъв пазач, не можех да го проумея. Кюрдите сигурно се чувстваха дотолкова уверени от обстоятелството, че долу под бивака стояха стражи, та нито даже бяха сметнали за достоен труда да си подсигурят този толкова ценен кон.