Карл Май - В Судан

Тогава те отвориха очи.

— Кара Бен Немзи! — извика Акил.

— Да, това е Кара Бен Немзи ефенди! Той е наистина! — пригласи Сали. — И тук стои също дребният, храбър хаджи Халеф Омар! Наяве ли ви виждам, или това е сън, в който съм пренесен от смъртта?

— Машаллах! Може ли човек да сънува и след смъртта? — захили се Халеф. — Вие си ни виждате тук напълно наяве. Ние нямаме мерак да сме само някакви си съновидения!

— Значи наистина, наистина! Как обаче се озовахте насам при Мусаллах ел Амват!

— Точно тъй, както предполагахте преди малко. Яздихме след кучетата на келхурите, за да им отнемем конете си и да ви освободим.

— Да ни освободите? — попита оня невярващо. — Нас да освободите? Сигурно се майтапиш, хаджи Халеф Омар?

— Как можеш да изречеш такъв въпрос! Погледни мощните крайници на тая мецана и дванайсетте ноктести лапи на нейните малки! Мяза ли ти тая работа, като да сме си правили тук майтап?

— Аллах, Аллах! Значи вие действително сериозно сте били наумили да ни спасите?

— Да.

— В такъв случай молитвата ни към Разпнатия е била правилна! Но ние ви лишихме от конете и се домогвахме до живота ви! Не можем да повярваме във вашата доброта, преди да сте ни отвързали!

— Ще ви развържем, ама само при условие, че не поискате пак отгоре на всичкото и да ви олижем. Нашият късмет не казва нещо по въпроса, че трябва да продължим работата оттам, където са я парясали мечките.

Сали не знаеше какво да каже на тая неочаквана шегичка. Аз го отървах от отговора, като започнах да разхлабвам кола му, за да го сваля заедно с дървото. Така освобождаването щеше да стане по-лесно и удобно, отколкото ако висеше. Скоро бяхме готови и когато те стояха сега пред нас със свободни крайници и поемаха дълбоко дъх от непритеснените гърди, се случи нещо, на каквото не ги смятах за способни. Акил именно, разбойникът и убиецът, се хвърли на земята и започна да ридае високо като някое дете. Смъртният страх го беше разтърсил толкова дълбоко, че не можеше да се сдържи. А Сали, неговият син, улови двете ми ръце и се смъкна пред мен на колене.

— Ти победи, ефенди, както толкова често. Но тази победа ти извоюва не за себе си, а за един, който стои по-високо от теб. Бог е любовта. Ти го каза, а аз не го повярвах. Сега обаче би трябвало да съм сляп, за да не видя, че ти познаваш истината, докато аз се лутам в заблудата. Ти ни избави, нас, твоите врагове, от ноктите на смъртта. Ние сме твоя собственост и нашите съдбини лежат в ръцете ти.

Аз го притеглих нагоре и го погледнах сериозно в лицето.

— Наистина ли сте готови да сложите съдбините си в моите ръце?

— Изцяло. Без вас ние щяхме да бъдем разкъсани и изядени. Прави с нас каквото искаш! Ще ни предадеш ли отново на келхурите?

— Не. Вие сте свободни.

— Аллах! Не мога да го повярвам! Не си ли задължен най-малкото да заведеш баща ми в Хой, за да го накажат за кражбата на десетте хиляди пиастри?

— Аз не съм полицай на Хой. Онова, което сте извършили спрямо нас, ние ви прощаваме, а разправиите ви с други не ни засягат. Ние нямаме права над вас. Нека Аллах бъде ваш съдник! Вие сте свободни и сега всъщност бихте могли да вървите накъдето си искате, но аз ще ви помоля поне до заранта да останете при нас, защото иначе, вероятно, ще бъдем възпрепятствани да свършим онова, което сме си наумили.

— Ох, ефенди, на теб не ти е нужно да молиш, като можеш да заповядваш! Нашите сърца са изпълнени с благодарност към вас. Всяка вражда, която сме питáли към вас, е свършена и ние ще сторим всичко, което поискаш от нас.

— От вас ще искам само да останете при нас и да се държите спокойно. Аз възнамерявам още тази нощ да отмъкна нашите коне от келхурите и да отвлека тайно от бивака им техния шейх Шир Самурек. Но вие трябва да се държите спокойно, докато тези две неща бъдат извършени. Това е всичко.

— Какви ги говориш, ефенди? Конете да идеш да вземеш, това е трудно, много трудно, но не пък невъзможно. Ама шейха да отвлечеш, тая работа не можеш я свършиш дори ти!

Тогава Халеф се намеси ревностно:

— Как можеш да речеш на сихди такива думи! Той всякога извършва каквото си е наумил и за него често е лесно онова, което другите считат за невъзможно. Ние утрепахме Мечката на безсмъртието и ви освободихме от нейните лапи. Това не е ли много по-мъчно, отколкото да отмъкнеш от бивака два коня и един шейх?

— За мен двете неща биха били невъзможни. Вие обаче сте мъже, на чиито планове и дела никой не може да попречи, и затуй аз не бива да ви възразявам. Но с каква цел искате да плените шейха?