Карл Май - В Судан

— Не кълни тях, ами се оплаквай от себе си! — назида го неговият син. — Те само упражняват над нас отмъщението, към което си ги предизвикал.

— Трябваше ли обаче да си отмъстят по тоя ужасен начин? — възрази инатливо старият. — Нямаше ли да е достатъчно наказанието, ако чисто и просто ни бяха застреляли?

— Не! Ти да не би преди две години също само да си застрелял келхура, или го затвори в дупката, оставяйки го бавно да умре от глад? Той е трябвало да чезне от глад, а ние ще бъдем изядени. Това е отмъщението на Шир Самурек — справедливо спрямо теб, но несправедливо спрямо мен, защото аз не съм виновен за смъртта на онзи мъж. Когато е умрял, аз съм бил в Кахира, далеч от Кюрдистан. Защо ли Аллах е отредил да бъда твой син и да изтегля докрай сетнините на твоите дела и щуротии!

— Кръвното отмъщение се предава от член на член. То е закон на Аллах, така че не бива да се окайваш.

— Аз не говоря за кръвното отмъщение, а за серсемлъците ти!

— Серсемлъци? Как може един син да се одързости да изрече такава дума на баща си!

— Може, когато тя съдържа истината! Не беше ли повече от серсемлък, дето въпреки витаещото между вас кръвно отмъщение си отишъл при келхурите да им предложиш кон, който нито ти е принадлежал, нито се е намирал в ръцете ти? Не можа ли да предвидиш, че ще те задържат и после ще задигнат коня? Само ти си ги навял на мисълта да яздят към Хой и на теб единствено лежи вината, че аз им паднах в ръцете!

На този справедлив упрек баща му отговори с едно дълбоко и болезнено изпъшкване, ала опита после да го обезсили с насрещно оплакване:

— Ти говориш за моите серсемлъци, но не за своите! Най-голямата грешка, направена в случая, извърши ти!

— Че какво?

— Чрез това, че ти скимна да наръгаш Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Макар да желая Аллах да ги прокълне, налага се все пак да призная, че те са мъже, от които човек трябва десет пъти повече да се страхува, отколкото от кой да е друг враг. Жребецът на ефендито има неоценима стойност и поради това съм готов да положа най-свети клетви, че той следва келхурите, за да си върне ата. Да, бях се заклел, че той вече е може би наблизо и е видял какво сториха келхурите.

— Такова убеждение имам и аз — изрази съгласие Сали. — Може би той дори вече знае, че сме вързани тук в Мусаллах, за да бъдем изядени от мечките. На това се крепи единствената надежда, която ни остава!

— Ти напусто се надяваш! Ако не беше опитал да го намушиш, то щях да ти дам право. При това положение обаче той няма заради един враг, който е поискал да го убие, да се подхвърли на опасността самият да бъде разкъсан от мечките.

— От мечките Кара Бен Немзи ефенди не се страхува, това ние знаем. И ако той ти прости открадването на коня, то няма да пита и за ножа, който изтеглих срещу него. „Един християнин не познава отмъщението, защото Бог е разплатникът“, каза той, като ми върна оръжието. Ако той е тук и е узнал в каква беда се намираме, ще последва повелите на своята вяра и ще ни спаси!

— Аллах, Аллах! Какво чудо, синко, че от твоята уста дохождат такива слова! Ти, един горделив учител и проповедник на свещения ислям, който винаги е имал само проклятия за християните, възлагаш сега последната си надежда на един ненавистен следовник на кръста от Иджджулджула 92 92 Иджджулджула — Голгота (Б. а.) .

— Не ругай християните, поне този от тях! Той носи учението на своята вяра не само на езика си, то живее и в неговото сърце. Прикачено е към дръжката на ножа му и говори от цевите на неговите пушки. Ако Аллах го е довел насам, то заклевам се в Мохамед и в…

— Мълчи! — вметна в словото му неговият баща. — Забрави ли как ни посъветва ей така на подигравка Шир Самурек? Който помощ чрез християнин очаква, не бива да отправя своя зов към Мохамед. Ако помощта ще дойде чрез Кара Бен Немзи, то насам ще го доведе Иса Бен Мернем. Към него следователно се обърни!

За мен не беше ясно дали Акил го изрече сериозно, или подигравателно, ала синът му, изглежда, сметна подигравката за изключена. Неговият отговор го показа.

— Мечките още не са тук. Те ще се появят едва в късна нощ. Все още е възможно Мохамед да ни проводи някой спасител. Християнинът ще ни остане за последния миг!

В ужасното положение, в което се намираха двамата беббехи, това софистично мъдруване прозвуча окаяно. Халеф също го почувства. Той ми нашепна:

— Сихди, ако работата не беше за плач, щях да се изхиля. Аз знам кой е по-силен, Христос или Мохамед. Няма ли да се погрижим тези беббехи също да го узнаят?