Карл Май - В Судан

Човек почти би могъл да я сметне за полярна мечка, ако главата й беше по-дълго, а муцуната — по-остра. Тя беше кажи-речи чисто бяла, с дължина далеч над два метра и метър и половина височина при холката — едно рядко голямо и силно животно. Едното ухо на мецаната липсваше. Вероятно го беше изгубила в битката с господин съпруга или някой съперник. Звярът постоя само за миг неподвижен. Но това беше достатъчно да се види, че един лек удар на предната му лапа стигаше да повали и най-силния мъж. Неговият вид изпървом отне дъха на двамата беббехи. Затова пък после изригнаха толкова по-силно.

— Аллах, Аллах! — закрещя Акил. — Сега то е тук, чудовището! Сега тя е тук, смъртта! Сега вече няма никакво спасение!

И по същото време синът му виеше:

— Това е духът на свещеника, който ще ни изяде! Това е пастта на смъртта, в която ще изчезнем! Помогни ни, о, Аллах! Помогни ни, о, Пророк на всички вярващи! Спаси ни, о…

— Мълчи! — прогърмя към него баща му. — С могъществото на Пророка е свършено! Помисли…

Не го изслушах по-нататък, защото мигът за действие беше настъпил.

— Остави ме да вляза първо сам, иначе ще ми се пречкаш на пътя, Халеф! — заповядах на хаджията, като се изправих.

Карабината оставих да падне, в случая тя с нищо нямаше да ми е полезна. В замяна стиснах ножа между зъбите и вдигнах мечкоубиеца, но не за удар, а най-напред за сблъсък, защото сега знаех какво ще последва. Мецаната се завтече с две-три бързи движения към дърлещите се малки и ги отхвърли с един внимателен удар на лапата настрани. После се изправи бавно и застрашително пред Акил, който се разпищя за помощ, изпълнен с ужас:

— Помощ, о, Боже на християните! Помощ, о, Иса Бен Мернем, тук никой друг не може да ни помогне!

И в същия смъртен страх Сали скимтеше:

— Спаси ни, о, Разпнати, спаси ни! Няма сила на небето и земята освен при теб единствено…

Повече не чух, защото в този миг животът ми изцяло зависеше от моите очи и пестници. Изстрелях се над споменатите камъни вътре и блъснах с тежкия приклад мецаната в ребрата под вдигнатите предни лапи, от което тя падна настрана. Това бях възнамерявал, защото само в това положение ми предлагаше тя муцуната си за зашеметяващ удар. Черепът беше прекалено дебел за целта. Още докато падаше, аз вече издигнах високо приклада за удар. Той изсвистя надолу и улучи така добре, че страшилището изпъна неподвижно четирите си крака. Аз знаех добре, че това зашеметяване бързо ще отмине. Захвърляйки пушката, грабнах ножа от устата… две, три бързи намушквания до дръжката между известните две ребра, после отскочих настрани и се прекатурих през младите мечки — не бях имал друга възможност да се отклоня. Събрах отново сили и сега видях, че Халеф ме бе последвал по-бързо, отколкото трябваше. Беше сграбчил близо до мецаната едно от малките, което замахваше срещу него, така че той не намираше възможност за сигурен удар на ножа си. Аз се втурнах към него и го дръпнах назад.

— За Бога, махай се от старата! — предупредих. — Още не знаем дали ножът ми действително й е пронизал сърцето!

Дребният мъж ме погледна ухилено в лицето и посочи мечката.

— Твоят нож да не улучи вярно? Това никога не може да се случи! Виж потока кръв, който се лее от сърцето на старата! Твоето дело е завършено напълно и сега може да започне моето. Аз те моля да ми заемеш твоя Катил ел Дибаб 94 94 Катил ел Дибаб — убиец на мечки (Б. а.) , защото децата трябва да си тръгнат от житието по същия начин като своята майка!

Докато той говореше, аз държах погледа си зорко отправен към мецаната, готов в случай на нужда бързо да я угостя с още един удар на ножа. Но това беше излишно, острието беше проболо сърцето. Докато аз сега привличах вниманието на едно от малките, Халеф го повали с мечкоубиеца и го намушка после смъртоносно с ножа. Така постъпихме и с другите две и когато в крайна сметка стояхме пред четирите животински трупа, от мига на моята поява надали бяха минали повече от две минути — една надминаваща всички очаквания сполука, която не бяхме заплатили с ни най-малката драскотина.

Сега можехме да обърнем внимание на беббехите. Двамата държаха очите си затворени и не издаваха нито звук. Това ядоса дребния хаджи, очаквал от тях шумна благодарност.

— Ама я вземете да си отворите очите, велики герои от племето на беббехите! — викна им той. — Или си мислите, че сме от компанията на мечките, които претрепахме? В такъв случай ще трябва и на вас да дадем да почувствате ножовете ни!