Карл Май - В Судан

— Беббехите са свободни!… Спасени от християнина!… Отсреща мечката… със салиб 102 102 салиб — кръст (Б. а.) в лапите!

После се просна неподвижно като труп. А аз казах бавно и с тежко натъртване както преди малко:

— В името на Аллах и моята душа, ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отправя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!

Тогава келхурът се надигна, доколкото му позволяваха вървите, и ме погледна в лицето с безумни очи.

— Ти и преди малко знаеше думите ми и сега знаеш също така точно тези. Аллах трябва да ти е дарил своето всезнание, за да съсипеш всичките мои намерения. Ти дойде да ме отмъкнеш от бивака, убил си мечката и си спасил тези беббехи. Сега няма да е чудо, ако си си взел обратно и конете.

— Това наистина няма да е никакво чудо — ухилих се аз, като го извъртях на другата страна. — Погледни надясно, ако искаш да ги видиш.

Като съгледа животните, кръвта му отново се изкачи в лицето и той изрече със запъване и с одрезгавял глас:

— Дахел Аллах! (Умолявам те в името на Аллах!) И това също си сторил, също това! Ако сега Аллах не ми помогне, ще си изгубя разсъдъка!

— В такъв случай пожелавам дано ти помогне, защото точно сега трябва да си събереш целия разсъдък, ако не искаш да загинеш заедно с всичките си войни.

— Как тъй?

— Твоите хора ще видят мечката там отсреща. Ще забележат липсата ти и ще ги обхване голям страх. Ако после в ужаса си не знаят какво да правят, моята Баруда ес Сир 103 103 Баруда ес Сир — Омагьосана пушка (Б. а.) ще надигне своя глас и няма да замлъкне, докато ни един от тези келхури не остане жив.

Тук приказливият Халеф не можа да се сдържи да не прибави към моята заплаха и своята:

— А аз ще помогна на ефендито така да надупчим келхурите с куршумите си, че телата им да замязат също гхарабил 104 104 гхарабил — мн. ч. на гхирбал — сито, решето (Б. а.) . Вие ни окрадохте и осмяхте, искахте да ни хвърлите на мечките. Затова сега всички ще измрете, ако си изгубиш разсъдъка. Ти се нуждаеш от него, както съвсем право каза ефендито, баш сега много по-належащо отколкото нявга в целия си живот.

— Кой си ти всъщност? — попита го шейхът. — Да не би хаджи Халеф Омар, придружителят на този християнин?

Дребосъкът гордо изпъчи гърди.

— Не говори така късо за мен! Моето име е много по-дълго, отколкото си мислиш! Всички, които ме познават и са чували за мен, знаят, че аз се наричам хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госсарах!

Шейхът възприе тези думи напълно сериозно, защото като ориенталец беше свикнал с този начин на изразяване. Той направи една слисана физиономия и се обърна отново към мен.

— Известно ли ти е, ефенди, какво са престъпили спрямо теб тези двама беббехи?

— Известно ми е — потвърдих аз.

— Че Акил носи вината за открадването на конете ви?

— Да.

— И че Сали Бен Акил се е стремил към живота ви?

— Също това.

— И ти въпреки всичко се би с мечката, за да ги спасиш от смъртта?

— Това беше мой дълг, защото аз съм християнин.

— Какво мислиш да правиш сега с тях? Вие се намирате с тях в кръвно отмъщение и навярно сте искали само да постигнете те да умрат от вашите куршуми?

— Не. Като християнин аз не познавам отмъщението. Аз им дадох свободата. Те ще могат да вървят, накъдето си поискат, след като те заставя да им върнеш конете и оръжията.

Тогава лицето му се преобрази на една голяма въпросителна.

— Сериозно ли го говориш, ефенди?

— Напълно сериозно.

— Какво чудо, какво голямо, непонятно чудо! Тогава значи е истина каквото разправят хората за теб. Ти вършиш добро даже на твоите смъртни врагове, защото си изповедник на Разпнатия. Знаеш ли всъщност, че сега съществува отмъщение също между вас и мен?

— Аз вече ти казах, че не познавам отмъщението.

— Само че аз се намирам в ръцете ти, аз, който исках да ви убия. Какво ще решиш за мен?

— Ако сториш каквото поискам, ще гледам на теб като на приятел и ще ти върна свободата.

— И какво ще поискаш?

— Първо, да върнеш на Акил и Сали оръжията и конете, второ, да пуснеш пленниците от Хой с всичко, което им принадлежи, да си яздят обратно към дома, и трето, да ми предадеш десетте хиляди пиастри на ханджията Али, които си отнел от Акил, за да се погрижа за тях.

— Но какво ще остане тогава за теб? Какъв ти е кабаатът от това, дето си толкова добър и милостив спрямо тези хора и мен?