Карл Май - В Судан

Това бях целил. За мен беше важно естествено не да се запозная с оковаването на робите, а с обстановката на Ел Махбайа. Той заповяда на другите да чакат и ме изведе навън. Аз видях да горят пет или шест огъня, които осветяваха достатъчно плаца. Оня се отправи с мен към големите постройки, в които се намираше рекикът. Онова, което там видях, чух и… помирисах, нека по-добре премълча. Може би е достатъчна забележката, че минах и покрай Сали Бен Акил, на когото съумях да дам един таен знак. Това тук бе нещо повече от мъчение, то си беше чиста зверщина! И не всички от тези нещастници принадлежаха към негърската раса. Костваше ми огромно вътрешно усилие да скрия своята погнуса и така да полаская Юмрук, че той взе да се хвали с отличните постройки и съоръжения и се подведе да сподели няколко кратки, за мен извънредно важни сведения. По този начин узнах следното:

Серибата била разположена насред гъстата гора, през която имало само три пътя. Единият, по който бях дошъл, извеждаше откъм страната на сушата на открито, докато по втория и третия се стигало съответно до южния и северния бряг на полуострова. Излазите на двете последно споменати пътеки били така прикрити, че откъм реката не можели да се видят. До брега надолу по течението лежала една шахтура 155 155 шахтура — бърза платноходка (Б. а.) , принадлежаща на Юмрук. Той я бил построил навремето, за да може да се придвижва по-бързо отколкото с някой нилски кораб от едно място до друго. Точния брой на подчинените на Юмрук не успях да узная. Но чух, че били свадливи и трудни за обуздаване люде, така че техните огнестрелни оръжия трябвало да се съхраняват в специален склад, от който били вземани преди всяка употреба, и в който после били отново предавани. Това беше, което научих, вярно, малко, ала за моята цел, както се оказа по-късно, все пак достатъчно.

След тази кратка визита на складовете за „жива стока“ ние потеглихме — Юмрук, петимата негови хора и аз. Луната още не беше изгряла, но звездите блестяха ярко и можехме да виждаме достатъчно, когато оставихме гората зад себе си. Юмрук крачеше начело, а другите следваха така, че аз да съм винаги предновървящият на обичания приятел, който трябваше да ме наръга. За щастие засега още нямаше защо да се опасявам от неговата готовност за смъртоносното намушкване, а и за по-късно също не ме беше страх.

Първоначалният ми план беше да заловя Юмрук веднага щом стигнем кораба и после да поведа асакерите към Ел Махбайа. Ако предводителят там липсваше, едно нападение имаше по-големи изгледи за успех, отколкото при неговото присъствие. Само че той бе взел със себе си петима мъже, които сам нямаше да мога да обезвредя. Ако макар и само един от тях се изплъзнеше, щяхме да си останем с пръст в устата. Ето защо трябваше да опитам да постигна целта си по друг начин. За момента бе най-важното да не се върна заедно с тях до Ел Махбайа, а да се кача с читава кожа на борда. Бях измъдрил вече едно средство — една кремъклийка трябваше да гръмне.

Заради тъмнината се нуждаехме от час и половина, докато стигнем до дървото, служещо ми като разпознавателен знак. Оттук тръгнахме много бавно и в пълен мрак надясно навътре втората. Тя, както вече споменах, тук не беше широка. Но при тая тъмница все пак мина кажи-речи половин час, преди да видим корабните фенери да проблясват между дърветата. На брега приклекнахме, като аз проявих предпазливостта да заема място не пред, а до палача си, макар оня да опита да го избегне. Корабът лежеше толкова близо до нас, че можехме да обгърнем палубата с поглед. Видяхме провесения труп на Хубахр, както и Абу Рекик с неговите хора.

Докато моите придружители насочваха вниманието си към кораба, аз плъзнах ръка по кремъклийката на моя съсед, чийто приклад той бе опрял на земята, и издърпах петлето — тя трябваше да е тази, която в подходящия миг щеше да гръмне.

— Ти ни разправи истината, Бен Собата — прошепна ми Юмрук. — Виждам го. Абу Рекик е пленен, а там виси Хубахр. Корабът лежи толкова близо до брега, че хич няма да е трудно да се покатерим. Ние трябва да освободим Абу Рекик и няма да чакаме с тая работа до пукването на зората. Сега видяхме достатъчно… Вто…!

„Втоле“ искаше да каже той, опасната дума. Но не стигна дотам, да я изрече изцяло, защото аз в този миг задвижих спусъка на споменатата пушка. Изстрелът изтрещя и моите шестима интимни приятели подскочиха уплашено във въздуха.

— Какво направи, непредпазливецо! — нашепнах аз на съседа. — Пушкалото ти гръмна!