Карл Май - В Судан

Най-напред вратата бе тикната отново на мястото й, а после аз сформирах от моите хора отделения, всяко от които получи своята задача. Работата, която имахме да свършим, се оказа много по-лесна, отколкото си бях мислил. Сега горяха само два огъня. Големите постройки бяха в миг окупирани, а сетне се установи, че Юмрук е оставил в серибата само девет мъже, които даже с пушки не бяха въоръжени. Те скоро бяха надвити. Един от тях трябваше да ни покаже пътя към южния бряг, където стоеше прословутият пост, имащ задача да се оглежда за „Шахин“. Той също беше обезвреден.

Сега тръгнахме да освобождаваме робите, при което търсих първо Сали Бен Акил. Пластира бях отстранил. Съглеждайки ме, той викна насреща ми:

— Хамдулиллах! Значи все пак не съм се излъгал! Това си ти! Това наистина си ти, ефенди! Колко прав беше навремето, когато каза, че Бог все още върши чудеса! А сега ти за втори път спаси този, който поиска да те убие! Ти все си си…

— Стига сега! — прекъснах го аз. — Ти стана навремето мой приятел и брат и трябва да благодариш на Бога, не на мен. По-късно ще ми разкажеш всичко. Сега нямам време, защото преди да са се върнали вашите мъчители, ние трябва да сме свършили тук и да сме готови за тяхното посрещане.

Сали беше освободен от оковите и в прилив на щастие поиска да се хвърли в нозете ми. Аз бързо се отдалечих, тъй като имаше още много за вършене. Лейтенантът беше освободил със своите отделения пленниците. Аз претърсих постройките за оръжия и всякакви други предмети, които можеха да послужат като такива. Накрая намерих арсенала. Там вече нямаше много нещо, понеже хората от Ел Махбайа бяха взели повечето със себе си. Но от всевъзможни неща бяха стъкмени оръжия за сечене, удряне и мушкане и ето как не мина много и всеки от освободените роби беше снабден с нещо годно за отбрана.

Въодушевлението на тези хора не можеше да се опише. В такава ситуация и най-студеният северняк не би могъл да остане спокоен. А какво да говорим пък за тези темпераментни африканци! То беше едно скачане и танцуване! Доста дълго продължи, додето успяхме да ги доведем дотам, че да ни чуят. И колко време мина тепърва, докато схванат какво трябва да правят и ни обещаят, че няма да подхвърлят на опасност задачата ни с жажда за мъст. И после, най-сетне стана тихо и Юмрук можеше да дойде с хората си.

Аз бях на мнение, че той ще тръгне обратно още щом забележи, че „Шахин“ е отведен на сигурност в средата на реката. Ако предположението ми се окажеше вярно, то можехме да го очакваме всеки миг. Ние оставихме да гори само един огън, и то така, че светлината да не достига далеч и особено входът да лежи в тъмното. Там застанах аз с Бен Нил. Двата пътя към бреговете бяха така заети, че оттам измъкване нямаше, а околовръст мегдана, покрай периферията на гората, се претегляше една непрекъсната верига от мъже, готови по мой сигнал да се нахвърлят върху роботърговците. Бяхме освободили от оковите около двеста роби, значи имаше, като прибавим към тях и хората от „Шахин“, достатъчно мишци и пестници да бъде сложен на предстоящата битка един бърз край, защото каквото бяха изгубили пленниците по отношение физическа сила, се компенсираше от техния гняв.

Дълго време се ослушвахме напразно, докато най-сетне доловихме през трънака стъпките на приближаващите. Дългоочакваният вик прозвуча. Аз отворих и враговете бликнаха тихомълком вътре. Никой не обелваше дума. Това бе последица от разочарованието. Как глъчовито щеше да е, тяхното влизане, ако бяха пристигнали като победители. Юмрук стоеше отвън, пропускайки всички да минат. Когато влезе и той като последен и видя въпреки тъмнината вместо единичният пост да стоят две фигури, ни кресна гневно:

— Каква работа имат тук двамина? Нима все трябва да бръщолевите, кучета!

Той замахна да ме удари в лицето. Аз парирах удара и така здраво го пипнах после с две ръце за гърлото, че оня увисна безсилно и безсъпротивително като вата на ръката ми. Беше набързо свързан с държаните в готовност от Бен Нил въжета. Неговите хора междувременно бяха продължили напред, без нищо да подозират. Когато достигнаха средата на мегдана, аз дадох да се чуе уговорения вик. В отговор прокънтя ревът на неколкостотин гърла. Нападателите се стрелнаха към тях от всички страни. Нищо не предугаждащите търговци на хора бяха обградени, преди да са могли да осъзнаят положението си, а когато помислиха да се отбраняват, беше вече твърде късно.

Аз бях останал с Бен Нил при входа, тъй като не сметнах за необходимо да участвам в битката, чийто изход не подлежеше на съмнение. Едва когато неистовото беснеене и крясъци бяха отминали и чух лейтенанта да вика по мен, закрачихме към мегдана, където бяхме станали господари на Ел Махбайа. Нито един-едничък враг не се беше изплъзнал. За съжаление имаше убити. Ранени и неранени лежаха вързани на земята. Материал за връзване имаше налице повече от достатъчно. Екзалтираните чернокожи танцуваха, макар мнозина от тях да бяха също ранени, като умопобъркани около плаца. Други се нахвърляха да удрят победените, да ги заплюват и тъпчат с крака. Отвори ми се доста работа, докато сложа край на това изстъпление. Сега накарах да отведат Юмрук в неговото жилище, поставяйки уговорката, че той принадлежи само на мен и никой не бива да му посяга. Бен Нил трябваше да го пази, но получи заповедта нищо да не му казва. Както бях предвидил, сега настана едно безразборно оплячкосване на серибата и ми костваха усилия, за да попреча на това. Бях принуден да пусна в ход дори пестници и в крайна сметка постигнах целта си единствено като обещах на примрелите от глад роби едно голямо ядене, което в действителност придоби повече облика на плюскане. Когато денят настъпи, чернокожите лежаха по целия мегдан наоколо, натряскани до безсъзнание от прекомерно изпитата мерриса 156 156 мерриса — ферментирала напитка от дурра (Б. а.) , което все пак бе по-добре, отколкото, ако бяха подхванали други ексцесии.