Карл Май - В Судан

— Разбираш ли езика на шиллуките, Бен Собата?

— Да — заявих аз, верен на ролята си.

— А на нуехрите?

— Също.

— И този на динките ли ти е познат?

— Не.

Щеше може би да направи впечатление, понеже сега претендирах да съм за пръв път на отвъдната страна на Бели Нил, ако и тук бях отговорил утвърдително, и все пак тъкмо този език ми бе много добре познат, тъй като по време на пребиваването ни южно от тази река бях имал възможност всеки ден да се упражнявам в неговата употреба. Неговите три въпроса при други условия нямаше да възбудят подозрението ми, ала при тези обстоятелства ми обърнаха внимание, толкова повече че бяха така непосредствено зададени. Когато отговорих отрицателно на третия, той поклати доволно глава и заговори после за нещо друго. Що за причина бе имал да се осведомява за езиковите ми познания? Не се наложи дълго да чакам, за да я узная. С други думи сега влезе един тежковъоръжен юнак, който вероятно заемаше не някой второстепенен пост, понеже бе необичайно добре облечен и поздрави с едно свойско кимване вместо с поклон, което някой обикновен мъж не би могъл да извърши. Той вече отваряше уста да заговори, ала Юмрук му даде един припрян знак да мълчи, и се обърна извинително към мен:

— Ще ме прощаваш, дето ще извърша спрямо теб неучтивостта, като приказвам с този мъж на един език, който ти не разбираш. На него арабският му е непознат.

Чувайки това, въоръженият направи учудена физиономия, ала бе достатъчно умен да придаде бързо на чертите си непринуден израз. Този човек да не знаел арабски? Глупости! Аз бих могъл да се закълна, че той е един шукуриех-арабин. Защо това притворство? Дали доброжелателството, с което Юмрук се бе отнасял досега с мен, не бе само една бойна хитрост? Е, така щеше да ми е много по-приятно, отколкото ако нещата идваха от искрено сърце, защото да поведеш към гибел един човек, колкото и лош да е той, след като се е отнасял приятелски с теб, е щекотлива история. А и аз вече се бях зарекъл да смекча според силите си наказанието, което моят противник заслужаваше. Сега съвестта ми предписваше желанието, дано неговата радушност се окаже измама. Това тайно въжделение не остана неизпълнено, понеже Юмрук се обърна, послужвайки си езика динка, към въпросния:

— Не говори нито дума арабски! Аз не бива нито миг да се отделям от този другоземец, а имам да ти кажа нещо важно, което той не трябва да разбере.

Той му обясни за какво съм дошъл и че ще бъда техен водач до мястото, където лежи корабът на Рейс Ефендина. После прибави:

— Той трябва да умре, защото иначе ще бъде един постоянно опасен свидетел на това, че ние сме унищожили Рейса и хората му. Освен туй той като ловец на роби ми се пречка на пътя. Сега Ибн Асл е мъртъв и аз искам да имам цялото протежение на Бахр ел Абиад само за себе си, а този човек таи намерението да ни се бърка тук в далаверите. Аз го прикотках с любезност и той ме дари с доверието си. Но веднага щом ни покаже кораба и ние вече не се нуждаем от него, ще ти река като знак само кратката дума „Втоле!“ 154 154 Втоле! — Свършвай! (Б. а.) . Тогава ти ще го ръгнеш изотзад в сърцето, че да се строполи. В този начин на ръгане ти барем си майстор.

Аз разбрах всяка дума и трябва да кажа, че ми стана леко на сърцето, защото сега за мен вече не съществуваше задължението да щадя противника. Придавах си физиономия на Божа кравичка и се правех, сякаш не удостоявам с ни най-малко внимание неразбираемата за мен реч на Юмрук. Скоро дойдоха още четирима негови подчинени, на които той каза на арабски защо са повикани. Между другото вплете и няколко забележки за мен, които имаха за цел да подсилят доброто ми мнение за него. Аз му подадох „благодарствено“ ръка.

— Твоето благоволение, о, Юмрук ел Марабут, за мен е като дар на Небето и аз ще бъда щастлив, ако мога да кажа, че съм довел в твоя власт най-опасните врагове на роботърговците. Надявам се, имаш достатъчно войни да заловиш Рейс Ефендина и всички негови хора.

Изрекох това пожелание, понеже оня досега упорито бе премълчавал колко души стоят на негово разположение. Сега, когато моята смърт беше предрешена, той сметна тази тайна вече за ненужна и отговори без колебание:

— Ако оставя в Ел Махбайа само толкова мъже, колкото са необходими за варденето на рекика, ще имам достатъчно хора да завладея кораба с всичко живо на него.

— Ама робите не могат ли да офейкат при един толкова оскъден надзор?

Тук старият се изсмя високо:

— Ти търгуваш с рекик, ала май не знаеш по какъв начин може човек да натъкми тая стока, че да е достатъчен един-единствен пазач, за да направи на сто пленници бягството невъзможно. Ела, искам да ти покажа как я вършим ние тук тая работа!