Карл Май - В Судан

— Аз нямам вина за това — оправда се оня, като съвсем забрави, че не знаеше арабски.

— Мълчи! — изтътна ядовито Юмрук. — Твоята непредпазливост погуби всичко! Сега е невъзможно…

— Тихо! — пресякох го аз. — Ако бъдете умни, още нищо не е пропаднало. Само нека се махнем на известно разстояние.

Улових Юмрук за ръката и го повлякох в гората, другите ни последваха. Сторих го, за да не видят и чуят какви последици ще предизвика на кораба изстрелът. Беше сигурно, че хората там ще викнат по мен, значи щеше да бъде споменато името ми, а него роботърговците не биваше да чуят. Когато бяхме отърчали толкова далеч, че виковете достигаха само неясно до нас, аз спрях.

— Не говорете нито една безполезна дума, защото няма миг за губене. Ако сега аз отида бързо на борда, всичко ще приеме добър край.

— Как тъй? — попита Юмрук.

— Изстрелът е вдигнал на нога и направил подозрителен целия екипаж. Вашето нападение може да успее единствено ако сега аз се върна и кажа, че аз съм този, който е стрелял.

— Машаллах! Това е вярно, имаш право!

— Но изстрелът се разнесе близо до кораба. Ето защо не бива да се бавя. Трябва да тръгвам. Вие няма да зарежете Абу Рекик, нали?

— Не, в името на Аллах, не! Него трябва да спасим, а Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди — да пленим! Смяташ ли че ще можеш да ги успокоиш и приспиш подозрението им?

— Да! Но вие трябва много скоро да дойдете!

— Дай ми три часа време!

— Добре! Три часа, но не по-дълго!

— Тогава върви! Върви бързо, инак недоверието им ще стане толкова голямо, че няма да можеш да го разсееш! Та кажи значи на Абу Рекик, че ние до три часа, най-много половин час по-късно, ще сме тук, за да го освободим! Върви! Ние също трябва бързо да тръгваме. Хайде, хора, хайде!

Те се отдалечиха. Аз останах, додето стъпките им престанаха да се чуват, и се върнах после на брега. Вследствие изстрела хората от кораба бяха смъкнали бързо пленниците под палубата, угасили фенерите и сега всички се държаха тихо освен Бен Нил, който се бе надвесил над релинга и викаше оттам надолу:

— Ефенди, ефенди, ама отговори, де, иначе ще дойда на брега! Случи ли ти се нещо?

— Я по-тихо, непредпазливецо! — предупредих. — Хвърли ми едно въже!

Той го стори и след малко аз стоях на палубата. Десет минути по-късно всеки знаеше моя план, който бе единодушно одобрен, а след още десет минути всички боеспособни мъже, които считах за благонадеждни, стояха на брега, за да бъдат поведени от мен към Ел Махбайа. А корабът се отблъсна от сушата, за да хвърли котва по средата на реката. Там, където щеше да е подсигурен срещу нападение, кормчията трябваше да издигне всички фенери, та да бъде видян от Юмрук, а на заранта да се насочи по течението и при даден сигнал от наша страна да акостира при Ел Махбайа.

Не беше лесно с такава чета да се върви през гората, в която в окото да ти бръкнат не можеш да видиш. Вън на откритото нещата потръгнаха по-добре. Там сега беше дори по-светло отпреди. Юмрук напредваше със своите хора, които също като него познаваха добре пътя, по-бързо. Независимо от това аз можех приблизително да пресметна точката, в която трябваше да се срещнем при неговото връщане. При това приемах, че няма да ми е необходим повече от половин час, за да подготви хората си за нощния поход. Когато почти бяхме достигнали тази точка, аз дадох заповед за спиране и повелих да се избягва всякакъв шум. После се скрихме в храсталака. Най-важният въпрос сега беше дали Пестника на Светеца е останал изобщо на намерението си да проведе нападението. Ако ли не, нашето начинание можеше да удари на камък.

Ето защо се зарадвах, когато след известно време чухме подрънкваме на оръжия и високи гласове. Ловците на роби идваха и отмаршируваха с бързи крачки край нас. Ние почакахме заради евентуалните изостанали още малко и после продължихме пътя си. Той ни отведе благополучно до горската пътека, водеща до Махбайа.

Тук аз тръгнах начело, а всеки следващ се водеше по предния. Това ставаше толкова предпазливо и тихо, че едва чувах стъпките на лейтенанта, който вървеше след мен. Така достигнахме затворената трънена стена. Аз се провикнах — какво, беше безразлично, стига само да се отвореше. И сега стоеше един пост от вътрешната страна. Той чу вика и избута трънената врата настрани. Едва го беше сторил, то получи един прикладен удар, след което бе вързан, а устата му — запушена. Ние се намерихме във вътрешността на Ел Махбайа.