Сибин Майналовски: Погледът на мъртвите

Саймън Блекмор, дизайнерът, подлудил половината свят с налудничавите си на пръв поглед рекламни стратегии, които обаче носеха милиони долари на компаниите, за които работеше (а и на самия него… от време на време), се събуди със странното усещане, че е забравил да свърши нещо важно. Не стана веднага, понеже обичаше да се наслаждава на онази част от деня точно на границата между съня и живота: времето между 6 и 7 часа сутринта, когато прохладата навън гали като перце, птиците се опитват да прочистят гърла от нощната кашлица, а досадниците още не са започнали да се обаждат по повод и без повод. Блекмор пипнешком намери пакета цигари върху нощното шкафче, извади една и щракна със „Zippo“-то си. След като я изпуши бавно и с наслада, стана и пак пипнешком намери чехлите си, забутани под леглото. От близо три години насам му се налагаше да се оправя предимно пипнешком. След едно пиянско сбиване в кварталната кръчма, завършило с разбиване на бирена бутилка в главата му, Саймън Блекмор бе напълно сляп.

Самият факт на слепотата не го разтревожи кой знае колко много. И без това живееше абсолютно сам, ако не се броят кратките и мимолетни запознанства с леки и не чак толкова момичета, с които прекарваше максимум седмица-две. Откакто се бе разделил с Джоан, нямаше стимул да завързва трайна връзка и прекарваше повечето от свободното си време в кръчми или у дома, заслушан в някой от общо трите хиляди компактдискове, които притежаваше в личната си колекция. Така че — сляп или не, самотата винаги щеше да си остане една и съща. Притесняваше го обаче друго: малко преди фаталния инцидент Саймън бе започнал работа в може би най-проспериращата рекламна агенция на Източния бряг и благодарение на шантавите си понякога, но винаги вършещи работа идеи се бе издигнал на главозамайващи висоти. Търсеха го отвсякъде: „Кока-кола“, „Бенетон“, „Форд“, „Абсолют“… Нямаше рекламен спот, който да е изработен от Блекмор и да не е обрал вниманието на половината свят. След инцидента обаче очевидно (ха-ха, „очевидно“ , а? Много смешно…) с тази работа бе свършено.

Саймън обаче не се предаваше толкова лесно. Банковата му сметка все още бе доста впечатляваща, а и при изработката на един рекламен клип се бе сближил прилично с шефа на една от водещите компютърни фирми в света, така че след близо половин година мрак успя да се сдобие с вероятно най-съвършения уред за триизмерно виждане, който би хвърлил всеки маниак на тема „компютърни игри“ във възторг. Апаратчето бе със стандартен интерфейсен кабел за персонален компютър, бе имплантирано в тила му и правеше връзка директно с очните му нерви, като прожектираше (образно казано) в съзнанието му 3D-образ на компютърния екран. „Все още не можем да миниатюризираме дотолкова модела, че да може да се използва и на улицата“, му казал съжалително неговият благодетел. „Можем да пригодим някоя от миникамерите, които се използват сега за видеоконференция в Интернет, но само ще ти докараме яко главоболие. Но доколкото знам, ти и без това прекарваш времето си главно вкъщи. Така че изчакай малко; може и да направим нещо по въпроса“.

Саймън така и направи… само че вече чакаше над две години без всякакъв резултат.

О, обаче апаратът бе направо разкошен. Възможността да виждаш триизмерно онова, което всички компютърни дизайнери досега виждаха в две измерения, се оказа огромно преимущество. Съчетано с таланта му, то го изстреля на още по-големи височини в рекламния бизнес. В един момент се оказа, че Саймън Блекмор притежава повече пари, отколкото би могъл да изхарчи през целия си живот. Той раздаваше щедри дарения, спонсорираше рок-концерти (страстта му към музиката въобще не бе намаляла), организираше благотворителни партита… и постоянно заявяваше на всеослушание, че би позлатил този, който успее да облекчи малко положението му. Беше му втръснало да седи у дома си.

Да, ама не. Саймън вкиснато изсумтя и се отправи към банята. След бърз студен душ се почувства малко по-добре. Чудеше се какво, по дяволите, е трябвало да свърши. Не се сещаше. С бавни крачки се отправи към кухнята, бръкна в хладилника и извади стандартна замразена закуска. Микровълновата фурна щеше да свърши останалото, както правеше вече три години, замествайки жената в живота му. Докато слушаше тихото шумолене на вентилатора, Саймън се замисли. Какво, дявол да го вземе, постоянно му се изплъзваше?…