Сибин Майналовски - Погледът на мъртвите

Постепенно в мозъка му изкристализира една идея, толкова ненормална, че на пръв поглед изглеждаше пълен абсурд. Той легна на дивана в дневната и остави мислите си да се гонят из изморения му мозък, докато накрая не заспа изтощен.

Когато се събуди, подсъзнанието му вече бе готово. Много обичаше този трик — винаги вършеше работа: по време на сън изключваш от ежедневните проблеми и оставяш подсъзнанието да бачка яко. Досега на няколко пъти му се бе налагало да прибягва до този способ, но едва сега наистина имаше нужда от трезва мисъл.

Той седна пред компютъра. Пръстите му се движеха бясно напред-назад, наляво-надясно, като някакъв побъркан от непрестанните репетиции диригент-маниак. С едно махване на показалец той създаваше редове от команди, с друго ги изтриваше, понеже му се струваха тъпи. По челото му се стичаше пот; ако можеше да се поти, компютърът навярно би постъпил по същия начин. Процесорът виеше отчаяно, твърдият диск плачеше, кабелите се гърчеха по бюрото като змии, обладани от неистова треска, а имплантът, който му даваше възможност да „вижда“, сякаш бе нагорещен до хиляда градуса.

След три дни непрекъсната работа Саймън най-накрая се отпусна назад на стола си. Беше абсолютно сигурен, че е успял. Е, вярно, нямаше как да бъде стопроцентно сигурен, докато не провери… Той долови в дълбините на съзнанието си някакво непознато досега чувство. Какво ли беше това? Той зарови из мислите си и най-накрая успя да го открие: беше страх. Страх от какво? От евентуална смърт? В крайна сметка той в известен смисъл бе мъртъв отдавна. От лудост? След раздялата с Джоан бе преживял (успешно!) подобно състояние на духа и вече нищо не бе в състояние да го стресне. Тогава от какво? И той не знаеше. Ядосан, той затвори очи (образно казано — тоест, завъртя на минимум копчето на импланта си) и натисна с облечената си в ръкавица за виртуална реалност ръка бутона за стартиране на програмата.

Първоначално помисли, че не е успял да направи нещо като хората, понеже не почувства нищо: нито изстиване, нито затопляне, нито дезориентация… След няколко дълги секунди, изпълнени с панически ужас, той усети как тялото му сякаш се втечнява . Първо се размекнаха ръцете му, след това краката, последваха ги останалите му органи, като очите останаха най-накрая. Усещането не беше неприятно, по-скоро… странно . Изведнъж сякаш мъглата, обвила тялото му, се сгъсти и започна да попива в кожата му. Усети как се прелива в кабела на импланта си, а оттам — и в „съзнанието“ на компютъра. За момент му се стори, че ще повърне, но успя някак си да издържи. Зави му се свят, но усещането бързо премина.

Изведнъж осъзна, че може да види собственото си тяло, глупаво отпуснало се пред монитора. Вече бе вътре. Опипа очите си и възкликна радостно: можеше да вижда! Клепачите му, които от три години бяха зашити, сега бяха широко отворени. Нямаше го и досадното накуцване — следствие от прастаро спречкване с един колега. Усети, че е облечен в дрехите, които бе носил преди пет години — когато се запознаваха с Джинджър. Вече можеше да тръгва. Неговото момиче го чакаше някъде из Мрежата.

След три дни приятелите на Саймън го откриха. Когато разбиха вратата и успяха да влязат, първата им мисъл бе, че е заспал, понеже по устните му играеше щастлива усмивка. Провериха китката му и установиха, че няма пулс. По-късно вечерта един от санитарите, които дойдоха веднага с линейката, за да го отнесат към моргата, щеше да сподели пред жена си:

— Знаеш, че съм носил стотици мъртъвци: заклани, пребити, отровени, обесени… Този тук обаче няма да ми дава мира още дълго време. Когато го вдигнах, ми се стори, че нося малко дете: беше лек като перце… и продължаваше да се усмихва.

©, 2000, Сибин Майналовски

© 2000 Сибин Майналовски

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1528]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40