Лора Роуланд - Кейсей

— Нека видим какво си правила снощи.

— Аз ли? — Момоко замръзна и в очите й се мярна паника, сякаш Сано я бе обвинил в убийството.

— Опитвам се да установя какво е вършил всеки, и да стигна до събитията, довели до престъплението — Сано се запита дали реакцията й означаваше вина или зле прикрит страх, че той щеше да я сметне за виновна, макар че тя нямаше нищо общо с престъплението.

— Ох, добре тогава — лицето й се отпусна облекчено, но в следващия миг се напрегна отново.

— Придружи ли Глициния до агея? — попита Сано. След като Момоко кимна утвърдително, той продължи: — Разкажете ми.

Ярите коленичи пред него и сплете ръце в скута си.

— Малко след вечерята собственикът на „Великия Миура“ ми каза, че господарят Мицуйоши иска среща с Глициния.

Всяка среща в Йошивара се уговаряше според строги правила. Сано знаеше, че Мицуйоши е трябвало да отиде до агея, за да заяви желанието си за компанията на Глициния, и тогава оттам са написали писмо до публичния дом, в което официално са помолили за уреждане на срещата.

— Помогнах на Глициния да се облече — обясни Момоко — и после тя избра кой да я придружи до „Овария“. Пристигнахме там след около час.

Процесията на таю по посрещане на клиент в агея бе сложен ритуал и изискваше от десет до двайсет помощници. Протичаше много бавно и макар че публичният дом и „Овария“ бяха само през няколко пресечки, пътуването трябваше да бъде продължително. Пред очите на Сано внезапно изникна образът на Глициния — облечена в ярко кимоно, тя вървеше покрай възхитени зрители, пристъпвайки така, че стъпалата й описваха ритуален полукръг. Вероятно вече беше около двайсет и пет годишна, но продължаваше да е все така дребна, крехка и грациозна, с невероятни кръгли очи, които придаваха екзотичен чар на нежното й лице.

— И какво се случи тогава?

— Отведох Глициния до салона за гости, където я чакаше владетелят Мицуйоши — отвърна Момоко. — Сервирах им саке.

Ритуалът, с който таю посрещаше клиент, наподобяваше сватбена церемония, в която двамата отпиваха от една чаша, за да скрепят връзката си. Сано си представи Глициния седнала по диагонал на Мицуйоши, без да казва нито дума или да изразява някакви чувства, точно както повеляваше традицията. Просто отпива от питието си, а в това време Мицуйоши я наблюдава с очакване.

Сано с усилие насочи вниманието си към ярите. Ръцете й бяха все така вкопчени една в друга, а очите й зашариха още по-напрегнато.

— Това бе третата им среща, тъй че ги отведох на горния етаж — добави тя.

Никоя таю не се любеше с нов клиент при първото му посещение, нито при второто. Глициния трябваше да е отказала на Мицуйоши два пъти, както изискваше обичаят. Сано си представи как Момоко, Глициния и владетелят Мицуйоши изкачват стъпалата към спалнята, където Мицуйоши най-накрая ще поиска своята награда. Изражението на Мицуйоши вероятно е излъчвало нетърпение, на Момоко — лукавство, а Глициния се е стараела да остане непроницаема. Дали някой от тях е предполагал как ще завърши тази среща?

— Въведох ги в стаята — продължи Момоко — и Глициния ме освободи. Господарят Мицуйоши затвори вратата.

— Освен вас тримата имаше ли и някой друг?

— Не. Аз лично ги отведох до спалнята. Такъв е обичаят.

А обичаите в Йошивара бяха ненарушими.

— После слязох долу. Трябваше да държа под око куртизанките, които забавляваха гостите на увеселението. Само какъв зор видях с тези проклети момичета!

Момоко отново забърбори припряно, издавайки желанието си да избегне обсъждането на последвалите събития. Сано обаче проявяваше най-голям интерес именно към тях:

— След като излезе от стаята онази вечер, виждала ли си се с Глициния?

— Не, тогава я видях за последен път — ярите сплете пръсти тъй здраво, че те побеляха.

— Имаш ли някаква представа, къде е отишла?

— Тя никога не би ми казала, тъй като нямаше право да напуска Йошивара.

— С кого може да е споделила?

Момоко се замисли, хапейки устни.

— Глициния не е близка с никоя друга куртизанка. Предпочита да стои сама — върху лицето на Момоко се изписа огорчение. — И с мен разговаряше само в краен случай, защото ме мрази. Момичетата днес нямат никакво уважение към възрастните. Съсипвам се от работа да ги обучавам и как ми се отплащат? Държат се с мен така, сякаш съм някоя дърта подла мъчителка — дрезгавата нотка в гласа й се появи отново. — Разбира се, аз съм длъжна да ги наказвам за неподчинение. Да не би да се мъчат повече, отколкото аз на млади години!