Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Тя се изправи и огледа блестящия склон.

Краката на Робърт слабо подритваха изпод пласт широки плочки, Искрящ поток от гореща агония попадна точно върху короната на Атаклена.

Тя коленичи до него.

— Робърт! Боли ли те? Можеш ли да дишаш?

Колко глупаво да задава толкова въпроси! Та той бе почти в безсъзнание!

„Трябва да направя нещо.“ Атаклена извади лазерния нож от ботуша си и започна да реже бръшляна.

Робърт простена нещо неразбираемо. Дясната му ръка беше странно изкривена и около него кипеше толкова силна болка, че Атаклена трябваше да отдръпне короната си, за да не припадне.

Робърт ахна, когато тя отмести последната прогорена плочка от лицето му. Очите му бяха затворени и устата му се движеше, сякаш безмълвно си говореше нещо. А ръката му очевидно беше счупена.

Тя почувства нюансите на някакъв очевидно човешки обичай на самодисциплина, някак си свързан с числа и броене. Навярно беше методът за „самохипноза“, който всички човеци изучаваха в училище. Макар и примитивен, той като че ли донякъде помагаше на Робърт.

„А сега какво?“ — разтревожи се Атаклена. Винаги беше рисковано да се докосва наранен член на друга раса. Липсата на опит беше само част от проблема. Основните й инстинкти за оказване на помощ можеха да са изцяло погрешни за друг вид. От друга страна, някои неща трябваше да са универсални.

„Опитай да спреш изтичането на телесни течности!“

О, ако човеците не бяха толкова крехки!

Атаклена се втурна към раницата на Робърт и потърси радиоапарата. За по-малко от час от Порт Хеления можеше да пристигне помощ, а спасителите щяха да й кажат какво да направи междувременно.

Радиото беше просто, тимбримски модел, но не работеше.

Атаклена свали задния капак. Предавателният кристал липсваше. Тя премигна смаяно.

Бяха отрязани от всякаква помощ. Тя бе съвсем сама.

— Робърт! — Атаклена коленичи до него. — Не мога да ти помогна, ако не ми казваш какво да правя!

Той все още броеше от едно до десет — за хиляден път. Тя заповтаря името му, докато очите му не се фокусираха.

— Аз… мисля, че ръката ми е счупена, Клени… — задъхано каза той. — Помогни ми да отида на сянка… после използвай болкоуспокоителни…

Очите му се подбелиха и той изпадна в безсъзнание. Що за нервна система — да се претоварва от болката и да оставя притежателя си неспособен да си помогне. Вината не беше на Робърт. Той беше смел, но мозъкът му бе изключил.

Разбира се, имаше едно преимущество. Припадъкът заглуши излъчваната агония, така че й беше по-лесно да го изтегли по гъбестото, неравно поле на плочестия бръшлян. Опитваше се да не друса много счупената му ръка.

Едрокост, свръхяк, прекалено мускулест човек!

Донесе раниците и бързо откри комплекта за първа помощ на Робърт. Вътре имаше някакво лекарство, което го беше видяла да използва само преди два дни, когато в пръста му се беше забола треска. Тя щедро намаза раните му с течността.

Робърт простена и леко помръдна. Тя усети как умът му се бори да изплува над болката. Скоро той полуавтоматично започна отново да си шепне числа.

Устните й се движеха, докато четеше англическите инструкции на контейнера с „пяна за плът“, после момичето напръска раните му.

Оставаше ръката — и агонията. Робърт беше споменал опиати. Но кои болкоуспокоителни?

Имаше много малки ампули с четливи надписи на англически и галседем. Но упътванията бяха неясни.

Тя използва логиката си. Лекарствата за спешна помощ трябваше да бъдат опаковани в газови ампули за лесно и бързо прилагане. Извади три подходящи според нея стъклени цилиндърчета и се наведе напред, докато сребристите нишки на короната й не се посипаха по лицето на Робърт. Усети човешката му миризма — спарена и много мъжка.

— Робърт — внимателно прошепна тя на англически. — Зная, че ме чуваш. Трябва ми твоят разум тук и сега.

Очевидно само го разсейваше от самохипнозата, защото усети, че болката му се усилва. Робърт сгърчи лице и започна да брои на глас.

Имаше само един начин да достигне до него и той означаваше да разголи себе си. Това я плашеше, но изглежда, нямаше друг избор.

— Аз… аз съм тук, Робърт. Сподели я с мен.

Отвори се за тесния поток от остра, абстрактна агония — абсолютно нетимбримска и все пак зловещо позната.

„Да си човек наистина е странно.“ — помисли Атаклена и се насочи към центъра на агонията. Потъна в река от болка. Ха! Пак човешка метафора!

Това, от което имаше нужда, бе усунлтлан, защитно поле, което да я пренесе по реката до извора й.