Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Друга сянка се вкопчи в нападателя й. Ръката й се освободи и тя падна назад. Малката лодка започна бързо да се отдалечава! Навсякъде около нея езерото от болка се носеше към канала. Но лодката й се движеше в обратната посока, срещу течението.

„Робърт ме тласка навън“ — осъзна тя. Контактът се стесни, после прекъсна. Метафоричните образи рязко изчезнаха. Атаклена замаяно премига. Беше коленичила върху меката пръст. Робърт държеше ръката й и дишаше през стиснатите си зъби.

— Трябваше да те спра, Клени… Това беше опасно за теб…

— Но ти изпитваш такава болка!

Той поклати глава.

— Ти ми показа къде да я блокирам. Сега… сега мога да се погрижа за невротичния боклук — нали вече знам, че е там… А… а казвал ли съм ти вече, че човек много лесно може да се влюби в теб?

Атаклена рязко се изправи, удивена от думите му, и му показа трите ампули.

— Робърт, трябва да ми кажеш кое от трите болкоуспокоителни ще те облекчи и в същото време ще те остави в съзнание, за да можеш да ми помогнеш!

Той погледна с присвити очи.

— Синята ампула. Отчупи я под носа ми, но внимавай да не вдишаш ти! Не… не зная как ще ти повлияят параендорфините.

Атаклена счупи ампулата и от нея излезе малък гъст облак. Приблизително половината изчезна при следващото вдишване на Робърт. Останалата част бързо се разпръсна.

С дълбока треперлива въздишка тялото на земянита се отпусна. Той отново вдигна поглед към нея. Очите му блестяха.

— Не зная дали мога да остана още дълго в съзнание. Но почти си струваше… да споделя ума си с теб.

В аурата му сякаш затанцува проста, но изящна версия на цунур’тцун. Атаклена за миг се изненада.

— Ти си много странно същество, Робърт. Аз…

Тя замълча. Цунур’тцун… той вече беше изчезнал, но момичето не можеше и да си представи да кенира този глиф. Как ли се беше научил Робърт да го прави?

Атаклена кимна и се усмихна. Характерното за човеците движение дойде от само себе си, сякаш подсъзнателно.

— Току-що си помислих същото, Робърт. Аз… аз също смятам, че си струваше.

Падащият кораб помете десетки дървета, разора дълга грозна бразда и застина почти на ръба на отвесната пропаст.

Беше нощ. За кратко около кораба плъзна пожар, но пламъците бързо изчезнаха, победени от горската влага.

Чуваше се само пращенето на свръхнагретия метал, охлаждан от студената мъгла, която пълзеше по склона откъм долината.

После всичко стихна. Животинките отново занадничаха от дупките си. Няколко дори се приближиха, подушиха с отвращение горещото нещо и се заеха с по-сериозната си работа — да оцелеят.

Приземяването беше лошо. Пилотът в аварийната кабина не помръдваше. Нощта измина без никакъв признак на движение.

Накрая, с кашляне и слаб стон, Фибен се свести и изхърка:

— Къде?… Какво?…

Първата му мисъл беше, че току-що е проговорил на англически. „Това е добре — вцепенено си помисли той. — Значи нямам мозъчни увреждания.“

Способността на едно неошимпанзе да използва език беше най-важното му притежание, но пък можеше да бъде загубено съвсем лесно. Речевата афазия водеше до преразпределяне — а дори и до регистриране за генетично изпитание.

Разбира се, пробите от плазмата на Фибен вече бяха пратени на Земята и навярно беше прекалено късно да ги върнат, така че имаше ли наистина значение, ако го преразпределяха? Така или иначе, никога не го беше интересувало какъв е цветът на картата му за възпроизводство.

Или поне не го беше интересувало повече от повечето шими.

„Я, нещо започваме да ставаме философи, а? Като отлагаме неизбежното? Недей да трепериш, Фибен. Действай! Отвори си очите. Опипай се. Провери дали всичките ти чаркове са си все още на мястото.“

Добре казано, но не толкова лесно за изпълнение. Фибен се опита да вдигне главата си и простена. Беше обезводнен. Дори клепачите му скърцаха като ръждясали чекмеджета.

Накрая успя да отвори очи и видя, че капакът на кабината е разбит и потънал в сажди. И мокър. Значи беше валяло.

Откри една от причините за дезориентацията си — капсулата беше наклонена поне на петдесет градуса. Поигра си с предпазните колани, успя да ги разкопчее и се отпусна. После събра малко сили и заблъска по смачканата врата, докато дръжката най-после не поддаде. Отгоре му се изсипа дъжд от листа и камъчета.

Последваха няколко минути суха кашлица и накрая той задъхан увисна на вратата и скръцна със зъби.

— Хайде — промълви той. — Да се чупим оттук! — После се надигна, без да обръща внимание на болката, и отчаяно се провря през отвора, като се въртеше и опипваше с крак, за да намери опора. Накрая усети мръсната, благословена земя. Но когато се пусна от вратата, левият му глезен отказа да го държи. Фибен се претърколи, падна и изохка.