Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

После всички титлали бавно се изкачиха до разчистения кръг на върха на хълма и започнаха да пеят и да се люшкат със свободно отпуснати крайници, както правеха на родния си свят, девствената планета, където бяха еволюирали до предразумно състояние, където ги бяха открили тимбримите и ги бяха приели за дългия процес на ъплифтирането.

Техниците фокусираха холографа, за да покажат на всички събрали се и на милиарди по другите планети избора на титлалите. Дълбоко буботене под краката им подсказваше за включени двигатели.

На теория съществата можеха дори да решат да отхвърлят патроните си и изобщо да изоставят Ъплифта, но имаше толкова много правила и условия, че това почти никога не ставаше. Във всеки случай през онзи ден не се очакваше нищо подобно. Тимбримите имаха отлични отношения с клиентите си.

И все пак сред тълпата плъзна тревожно шумолене, когато краят на Обреда на Приемането наближи. Олюляващите се титлали простенаха и от холографа се надигна ниско бръмчене. Над главите им се оформи холографско изображение и тълпата гръмна в смях и одобрителни викове. Това, разбира се, беше лицето на тимбрим и всички веднага го познаха: Ошойойтуна, фокусникът на град Фойон, който използваше неколцина титлали за помощници в някои от най-популярните си шеги.

Разбира се, титлалите бяха препотвърдили тимбримите за свои патрони, но избирането на Ошойойтуна за техен символ отиваше много по-далеч! То провъзгласяваше гордостта им от това да се присъединят към клана.

След като възгласите и смехът утихнаха, остана недовършена само една част от церемонията — подбирането на Етапен спътник, тоест на вида, който щеше да говори вместо титлалите през следващата фаза на ъплифтирането им.

Етапният спътник трябваше да е раса извън клана на тимбримите. И макар че тази позиция беше най-вече церемониална, Спътникът законно можеше да се намесва от името на новите клиенти, ако процесът на ъплифтиране изглеждаше застрашен от нещо. Погрешни решения бяха предизвиквали ужасни проблеми в миналото.

Никой нямаше ни най-малка представа коя раса са избрали титлалите. Това беше едно от редките решения, които дори най-натрапващите се патрони, като например соросите, трябваше да оставят на клиентите си. Но малките дяволчета готвеха нещо, това бе сигурно!

Земята отново потрепери, холографът пак забръмча и над билото на хълма се оформи синя замъгленост. В нея, сякаш в осветена отзад вода, се носеха тъмни сенки.

Короната й не можеше да открие отговора, защото образът беше строго визуален. Тя завидя на човеците за острото им зрение, когато от мястото, където се бяха събрали повечето земянити, се надигна изненадан вик. После се взря и видя.

Една от тъмните фигури излезе напред, спря и се усмихна на публиката. Белите й, остри като игли зъби блеснаха. Виждаше се хитрото й око; от лъщящото й чело се надигаха мехурчета.

Настъпи продължителна, замаяна тишина. Защото, в името на Ифни, никой не беше очаквал, че титлалите ще изберат делфини!

Гостите галактяни бяха онемели. Неоделфини… ами че вторите клиенти на земянитите бяха най-младите признати разумни същества в Петте галактики — много по-млади от самите титлали! Това беше безпрецедентно! Беше невероятно!

Беше…

Беше забавно! Тимбримите аплодираха. Като видяха, че съюзниците им не са обидени, човеците се присъединиха към тях и започнаха да свиркат и да пляскат с ръце.

Титлалите се поклониха на патроните си. Добри клиенти, те, изглежда, усилено бяха работили върху отличната си шега, подготвена за този важен ден. Само Съструк все още трепереше от напрежение.

Отвсякъде около Атаклена се носеха вълни на одобрение и радост. Чу и смеха на майка си.

Но самата тя заотстъпва през аплодиращата тълпа, а после се обърна и избяга. В пълен прилив на гийр тя тичаше ли, тичаше, докато не мина покрай кратера и не изгуби пътеката. Изкачи се над красивата долина на Дългите сенки и се строполи на земята.

„Онзи ужасен делфин…“

Никога не сподели с никого онова, което бе видяла в окото на онзи кит. Не каза истината нито на майка си, нито дори на баща си… че дълбоко в прожектираната холограма беше усетила глиф, надигащ се от самия Съструк, поета на титлалите.

Единствено тя ли бе доловила третия хармоничен смях на Съструк, неговата болка и объркване? Поетът беше умрял само дни след този епизод и бе отнесъл тайната си в гроба.

Изглежда, само Атаклена беше усетила, че Церемонията не е шега, че изображението на Съструк не идва от мислите му, а от Времето! Титлалите наистина бяха избрали свои закрилници и изборът им бе отчаяно сериозен.