Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Атаклена все още изпитваше благоговение от степента, до която беше подействал планът на баща й. Когато преди почти една гартска година бе започнала кризата, беше очевидно, че нито Земята, нито Тимбрим ще са в състояние да помогнат на тази далечна колония. А повечето от „умерените“ галактяни бяха толкова бавни и благоразумни, че едва ли имаше някаква надежда да убедят някои от тези кланове да се намеси. Ютакалтинг се бе надявал така да заблуди тенанина, че той да свърши работата вместо него — да насъска враговете на Земята един срещу друг.

Планът беше постигнал резултати далеч отвъд очакванията на Ютакалтинг поради фактор, за който баща й не бе имал представа. Горилите. Дали масовата им миграция към Церемониалната могила беше предизвикана от размяната на с’устру’туун, както си мислеше преди? Или пък Великият екзаминатор на Института бе права, като заяви, че самата съдба е нагласила тази нова раса клиент да бъде в точното време и място, за да избере? Атаклена някак си изпитваше увереност, че всичко това е нещо много по-сложно и навярно никой никога няма да го разбере.

— Значи тенанините идват да изгонят губруанците. — Лидия, изглежда, не беше сигурна как да разбира положението. — В такъв случай ние печелим, нали? Искам да кажа, губруанците не могат да ги задържат неограничено време. Дори да беше възможно от военна гледна точка, те биха загубили толкова много престиж в Петте галактики, че даже умерените би трябвало накрая да се разтревожат и размърдат.

Възприемчивостта на земянитската жена беше впечатляваща. Атаклена кимна.

— Положението им, изглежда, налага провеждането на преговори. Но това иска логика. Страхувам се, че губруанските военни се държат ирационално.

Лидия потръпна.

— Такъв враг често е по-опасен от един рационален противник. Той не действа от разумен егоизъм.

— Последното съобщение на баща ми показва, че губруанците са ужасно раздвоени — каза Атаклена. Излъчванията от територията на Института в момента бяха за партизаните най-добрият източник на информация. Робърт, Фибен и Ютакалтинг се редуваха да предават, с което допринасяха много за духа на планинските бойци, а сигурно и усилваха ужасното раздразнение на нашественика.

— Ще трябва да действаме от гледна точка на предположението, че ръкавицата вече е хвърлена — въздъхна жената от морската пехота. — Ако за тях няма значение мнението на галактяните, те могат да използват дори космическо оръжие на планетата. Най-добре е да се разпръснем колкото е възможно по-нашироко.

— Да — кимна Атаклена. — Но ако те използват горелки или адски бомби, така или иначе всичко е загубено. От такива оръжия не можем да се скрием. Не мога да нареждам на войниците ти, лейтенант, но по-скоро бих умряла в дързък жест — който би могъл да сложи край на това безумие веднъж завинаги, — отколкото да завърша живота си със заровена в пясъка глава, подобно на някоя от вашите земни стриди.

Въпреки сериозността на думите й Лидия Маккю се усмихна. И по краищата на простата й аура затанцува разбираща ирония.

— Щрауси — нежно я поправи земната жена. — Големите птици, които си заравят главите в пясъка, се казват щрауси. А сега, защо не ми кажеш какво си намислила?

Тенанинът Боулт наду гребена си до максимална височина и разпери блестящите шипове на лактите си преди да се качи на мостика на огромния боен кораб „Атанасфайър“. Там, до грамадния екран, на който с бляскави цветове беше представена диспозицията на флотата, го чакаше човешката делегация. Нейният водач, възрастна женска, чиято светла коса все още лъщеше на места с цвета на жълто слънце, официално се поклони под съответния ъгъл. Боулт отвърна с прецизно прегъване в кръста и посочи екрана.

— Адмирал Алварес, мисля, сама разбирате, че последните мини на врага вече са прочистени. Готов съм да излъча до Галактическия институт по цивилизована война нашата декларация, че губруанската възбрана върху тази система е вдигната.

— Радвам се да чуя това — отвърна жената. Нейната човешка усмивка — оголване на зъбите — беше за тенанините един от най-лесните за разтълкуване жестове. Човек толкова опитен в галактическите дела, колкото легендарната Елена Алварес, сигурно знаеше ефекта на това вълконско изражение върху други същества. Така че сигурно го беше използвала целенасочено.

Е, такава фина заплаха играеше приемлива роля в сложната игра на блъфиране и преговори. Боулт бе достатъчно честен, за да признае, че той също го вършеше. Точно затова беше надул високия си гребен преди да влезе тук.