Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

— Почакайте — прошепна Пратахулторн. — Почакайте големите.

Скоро усетиха ефекта на приближаващи гравитатори, и то в голям мащаб. Над хоризонта се появи губруански боен кораб, носещ се спокойно на неколкостотин метра над земята.

Цел, за която си струваше да пожертват каквото и да е. Досега проблемът им беше как да разберат предварително къде ще има такава. Ракетохвъргачките бяха чудесно, но трудно подвижно оръжие. Трябваше да бъдат разполагани предварително. А изненадата бе от огромно значение.

— Почакайте — промърмори той, когато огромният кораб се приближи. — Не ги плашете.

Долу Войниците на Нокътя вече цвъртяха стъписано, защото не ги очакваше никакъв враг, нито дори цивилни шими, които да заловят и да пратят горе за разпит. Всеки момент някой от войниците сигурно щеше да открие истината. И все пак майор Пратахулторн настояваше:

— Почакайте още само минутка, докато…

Някой от шимите артилеристи явно беше загубил търпение, защото от възвишенията от отсрещната страна на долината изведнъж блесна мълния. След миг още три лъча се сляха в едно. Пратахулторн се наведе и покри главата си с ръце.

Доста време измина преди да могат да видят какво е станало. Навсякъде се носеха облаци прах и песъчинки. После въздухът се проясни и сред повалените дървета и разкъсаните лиани видяха обгорения, заравнен участък, над който бе кръжал губруанският боен крайцер.

Пратахулторн се ухили и изстреля сигнална ракета — знак за атака.

Няколко от приземилите се машини на врага бяха разбити от вълната на свръхналягане. Три обаче се издигнаха и се насочиха към местата, откъдето бяха изстреляни ракетите. Но пилотите им не знаеха, че сега си имат работа със земянитски морски пехотинци. Бе удивително какво могат да постигнат пленените саблепушки, попаднали в съответните ръце. Скоро още три горящи останки димяха на дъното на долината.

Долу шимите се хвърлиха в атака и битката стана много по-лична — кървав двубой с лазерни и сачмени пушки, с арбалети и лъкове.

А когато се стигна до ръкопашен бой, Пратахулторн разбра, че са спечелили.

„Не мога да оставя това на местните“ — помисли си той. Така че се присъедини в преследването през гората, докато губруанският ариергард яростно се мъчеше да прикрие бягството на оцелелите.

По-късно шимите разказваха историята така: брадата бледозелена фигура с набедрена превръзка се прехвърляла сред дърветата и пресрещала въоръжени до зъби Войници на Нокътя само с нож и гарота. Изглежда, нямало начин да бъде спрян и наистина, нищо живо не му устояло.

Спрял го само някакъв повреден боен робот, върнат в състояние на частично функциониране от веригата си за самовъзстановяване и навярно направил логична връзка между окончателния провал на губруанските сили и това страшно същество, на което битката сякаш доставяла огромно удоволствие.

Майор Пратахулторн си отиде както бе желал, с горчива усмивка, вкопчил пръсти в перната шия, задушил още едно омразно същество, което не принадлежеше на света, на който, според него, би трябвало.

„Така“ — помисли си тя, когато развълнуваният шим куриер задъхано й съобщи радостната новина за победата. Според всички стандарти това беше най-големият успех на въстаниците.

„В известен смисъл самият Гарт се превърна в най-големия ни съюзник. Неговата наранена, но все още могъща мрежа от живот.“

Губруанците бяха примамени от шимски и човешки хемоглобин, пренесен до специално място от вездесъщите трансферни лиани. Честно казано, Атаклена остана изненадана, че планът им бе успял. Неговият успех доказваше колко глупава беше свръхзависимостта на врага от сложния му хардуер.

„А сега трябва да решим какво ще предприемем.“

Лейтенант Маккю вдигна очи от доклада за битката, донесен от изтощения шим, и срещна погледа на Атаклена. Двете жени споделиха миг на безмълвна взаимност.

— Най-добре да тръгвам — каза накрая Лидия. — Трябва да се направи реорганизация на силите, да се пренесе плененото оръжие… а сега аз съм командир.

Атаклена кимна. Не можеше да се насили да скърби за майор Пратахулторн. Но му признаваше едно: той беше воин.

— Къде според теб ще ударят сега? — попита тя.

— Не знам. Нали основният им метод да ни засичат се провали. Държат се така, сякаш нямат много време. — Лидия се намръщи. — Сигурно ли е, че тенанинската флота е на път за насам?

— Представителите на Института по Ъплифт открито говорят за това по въздушните си вълни. Тенанините идват да заявят претенцията си над своите нови клиенти. И като част от уговорката с баща ми и със Земята, те са длъжни да помогнат за изгонването на губруанците от тази система.