Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Червената течност се вихреше около коренчетата. Очевидно полуподвижните лиани вече реагираха и изсмукваха новото вещество.

Нямаше време за тънкости, а само за брутален силов подход към идеята, която внезапно й беше дошла, скоро след като чу доклада на Силви. „Хемоглобин. Губруанците имат детектори, които могат да проследяват резонанса на основната съставка на кръвта на земянитите. С такава чувствителност устройствата трябва да са ужасяващо скъпи!“

Тимбримката трябваше да открие начин да противодейства на новото оръжие, в противен случай можеше да остане единственото разумно същество в планината. Нейният собствен партизански отряд сега се влачеше наоколо толкова обезсилен от източеното му количество кръв, че някои шими бяха сменили прякора й. Вместо „генерала“, бяха започнали да наричат Атаклена „графинята“ и после правеха гримаси с оголени кучешки зъби.

За щастие, все още имаше неколцина шими специалисти — най-вече онези, които бяха помогнали на Робърт да разработи микроби, за да „зарази“ машините на врага, — способни да й помогнат с този безцеремонен експеримент.

„Смеси молекули на хемоглобин с характерни съставки, търсени от определени лиани. Надявай се новата комбинация да получи тяхното одобрение. И се моли лианите да я разнесат достатъчно бързо.“

Шим куриер се приближи и прошепна нещо на лейтенант Маккю. Тя на свой ред се обърна и дойде до Атаклена.

— Майорът е почти готов — каза смуглата жена. После небрежно прибави: — А разузнавачите ни казват, че са засекли въздушен кораб да се насочва насам.

Атаклена кимна.

— Свършихме тук. Да тръгваме. Следващите няколко часа ще покажат.

— Тук! Забелязваме концентрация, събиране, натрупване на безсрамния враг. Вълконите бягат в предсказуема посока. И сега можем да ударим, да връхлетим, да нападнем, за да ги победим!

Специалните им детектори откриха събиращите се в едно пътеки на плячката през гората. Сюзеренът на Лъча и Нокътя даде заповед и една елитна бригада губруански войници се спусна към малката долина, където беше попаднал в капан бягащият им враг.

— Пленници, заложници, нови затворници за разпит… това искам аз!

Примамката беше невидима. Тя се състоеше от едва проследим поток комплексни молекули, движещи се по сложната дантелена мрежа на растителността на джунглата. Всъщност майор Пратахулторн нямаше как да знае със сигурност, че тя изобщо е там. Чувстваше се неловко да разполага засади по склоновете, надвиснали над поредица малки вирчета в иначе необитаемата горска долина.

И все пак в ситуацията имаше нещо симетрично, почти поетично. Ако този фокус по някаква случайност наистина успееше, тази сутрин той щеше да изпита радостта от битката.

В противен случай офицерът възнамеряваше да изпита удовлетворението да извие един конкретен, строен тимбримски врат, каквито и да бяха възможните последици за кариерата и живота му.

— Фенг! — изръмжа той на един от морските си пехотинци. — Недей да се чешеш. — Капралът бързо провери дали не е изтрил част от монопластовото покритие, което придаваше на кожата му болезнено зеленикав оттенък. Новият материал беше приготвен набързо с надеждата да блокира хемоглобиновия резонанс, който врагът използваше, за да засича земянити под горския покров. Разбира се, разузнаването можеше изцяло да греши по този въпрос. Пратахулторн разполагаше само със съобщенията на шими и на онази проклета тим…

— Майоре! — прошепна някой. Беше войникът неошимпанзе, който, изглежда, се чувстваше още по-неудобно в зеленикавата си козина. Правеше му бързи знаци от едно високо дърво. Пратахулторн го разбра и направи вълнообразен жест и в двете посоки.

„Е — помисли си той, — от някои от тези местни шими стават доста добри партизани, признавам.“

Поредица от звукови бомби разлюля листака навсякъде около него, последва пронизителният вой на приближаващи се въздушни машини. Те се спуснаха в тясната долина на равнището на върховете на дърветата, като следваха хълмистия терен с точността на компютърното управление. В точно определения момент Войниците на Нокътя и техните бойни роботи се изсипаха от дългите транспортери, за да паднат спокойно в горичката.

Дърветата се отличаваха само с едно — със своя глад за определени характерни химически вещества, доставяни им от търгуващите лиани. Само че сега лианите им бяха доставили и нещо друго. Нещо, източено от земянитски вени.