Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

— Да, странни ми осиновени синко. Ние трябва да държим губруанците в болезнена увереност, че момчетата ще направят онова, което правят момчетата.

По-късно обаче, по залез слънце, Ютакалтинг внезапно се изправи в тъмната си палатка и излезе навън. Втренчи се на изток и пипалцата му се развяха в търсене.

Знаеше, че някъде там дъщеря му яростно мисли. Беше научила нещо, навярно някакви новини. И сега се съсредоточаваше, сякаш животът й зависеше от това.

После краткият, обречен да свърши миг на връзка изтече. Ютакалтинг обаче не се прибра, а отиде до палатката на Робърт.

— Струва ми се, че наистина има начин да се измъкнем от тази могила — каза тимбримът на младежа. — Поне за кратко.

— Продължавайте — рече Робърт.

Ютакалтинг се усмихна.

— Не съм ли ти казвал вече — или съм казал на майка ти, — че всичко започва и свършва в Библиотеката?

Положението беше ужасно. Единодушието се разпадаше непоправимо и Сюзеренът на Благопристойността не знаеше как да се справи с това.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта почти се беше самовглъбил. Бюрокрацията функционираше по инерция, без ръководство.

А тяхната жизненоважна трета част, тяхната сила и смелост, Сюзеренът на Лъча и Нокътя, не отговаряше на молбите им за конклав. Всъщност той като че ли твърдо държеше курс, който можеше да доведе не само до самоунищожението им, но и навярно до огромни опустошения на този деликатен свят. Ако това се случеше, ударът върху вече разклатената чест на тази експедиция, на този клон от клана Гууксюй-Губру, щеше да бъде катастрофален.

И все пак какво би могъл да стори Сюзеренът на Благопристойността? Господарите на Курника, заети с проблеми по-близки до дома, не им предлагаха полезен съвет. Те бяха разчитали на Триумвирата да се обедини, да смени перушината си и да постигне мъдро единодушие. Но Смяната на перушината беше тръгнала в погрешна, в отчаяно погрешна посока. И не бяха постигнали мъдрост.

Сюзеренът на Благопристойността изпитваше тъга и безнадеждност, далеч надхвърлящи границите, присъщи за лидер, насочил кораба си към опасности — дори повече от жрец, прокълнат да присъства на светотатство.

Загубата бе огромна и лична, а и много древна в сърцето на расата. Наистина, поникналите под белия пух пера вече бяха червени. Но имаше губруански кралици, постигнали своята женственост без радостното задоволство и помощта на другите двама, които да споделят удоволствието, честта, славата.

Най-голямата й амбиция се беше превърнала в действителност и това бе безплодна перспектива, самотна и болезнена.

Сюзеренът на Благопристойността мушна клюн под ръката си и по начина на собствения си народ тихо заплака.

„Вампирски растения“ — така го беше обобщила Лидия Маккю. Тя стоеше на пост с двама от земянитските морски пехотинци, чиято кожа блестеше под нанесените пластове камуфлажна боя. Предполагаше се, че тя ги предпазва от детекторите на инфрачервено излъчване, а също и, както се надяваха, от новия резонансен детектор на врага.

„Вампирски растения ли? — помисли си Атаклена. — Сполучлива метафора.“

Тя изля около литър яркочервена течност в тъмните води на горското вирче, в което стотици малки лиани се събираха в един от вездесъщите пунктове за размяна на хранителни вещества.

Някъде надалеч други групи правеха същото. Това напомняше на Атаклена за вълконските вълшебни приказки за магически обреди и тайнствени заклинания в омагьосани гори. Трябваше да се сети да каже на баща си за аналогията, ако изобщо някога й се удадеше тази възможност.

— Наистина — каза тя на лейтенант Маккю. — Моите шими източиха едва ли не цялата си кръв, за да има достатъчно за целите ни. Естествено, има по-фини начини за това, но в момента просто никой от тях не ни е достъпен.

Лидия измърмори нещо и кимна. Земната жена все още се бореше със себе си. От гледна точка на логиката тя навярно се съгласяваше, че ако преди седмици бяха оставили майор Пратахулторн да действа, резултатите щяха да са катастрофални. Последвалите събития бяха доказали правотата на Атаклена и Робърт.

Но лейтенант Маккю не беше в състояние толкова лесно да се дистанцира от клетвата си. Доскоро двете жени дори бяха започнали да се сприятеляват, разговаряха с часове и споделяха различните си копнежи за Робърт. Но сега, когато истината за бунта и отвличането на майор Пратахулторн беше излязла наяве, между тях зейна пропаст.