Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Улучиха го, когато вече бе започнал да се повтаря: беше покрил всички пермутации, комбинации и съпоставки на телесни, душевни и наследствени белези — реални и въображаеми, — които врагът евентуално би могъл да притежава, и избягваше контраударите като комар между ковашки чукове. После дойде замаяният шемет, че в края на краищата не е мъртъв. Поне засега.

Когато се увери, че животоподдържащата капсула все още работи и няма да се пръсне като останалата част от разузнавателната лодка, Фибен най-после се измъкна от костюма си и въздъхна при първата си възможност от дни насам да се почеше. Зарови в козината си, като използваше не само ръце, но и пърстите и талеца на левия си крак. Накрая се отпусна изтощен и доволен.

Основната двигателна система, разбира се, беше разбита. Нямаше начин да се върне и да помогне на другарите си в отчаяното, напразно сражение. Можеше само безпомощно да слуша.

Това дори не беше борба: битката продължи малко повече от ден.

Нито един земен кораб не излезе от въртопа. Фибен разбра, че ТААСФ „Бонобо“ и приятелят му Саймън са загинали.

В момента врагът преследваше няколко бегълци — искаха да разчистят изцяло космоса, преди да продължат към бездейния Гарт.

Фибен възобнови проклятията си в нова посока. Изцяло в духа на конструктивната критика, разбира се, той анализира характерните грешки на вида, на който собствената му раса имаше нещастието да бъде клиент.

„Защо? — запита вселената той. — Защо хората — тези нещастни, лишени от козина вълконски клетници — са проявили невероятно лошия вкус да ъплифтират неошимпанзетата в една галактика, толкова очевидно управлявана от идиоти?“

Накрая заспа.

Сънят му беше неспокоен. Фибен непрекъснато си представяше, че се опитва да говори, но гласът му не можеше да оформя изреченията — кошмарна възможност за разумно същество.

Изпоти се. Нямаше нищо по-срамно от това. В съня си той търсеше речта, сякаш беше някакъв предмет, нещо, което можеше да е забутал някъде.

Погледна надолу и видя на земята блестящ скъпоценен камък. Навярно това беше дарът на думите! Наведе се да го вземе. Но беше толкова непохватен! Палцът му отказа да се сработи с показалеца. Всъщност всичките му усилия като че ли заровиха камъка още по-надълбоко.

Отчаян, накрая се принуди да клекне и да го вдигне с устни.

Скъпоценният камък изгоря! В съня си той изкрещя и в гърлото му се изля течен огън.

И все пак разбра, че това е един от онези странни кошмари, в които можеше едновременно да е и обективен, и ужасен, и да се гърчи в агония, и да наблюдава безпристрастно.

Изведнъж картината се промени. Фибен се оказа застанал в средата на група брадати мъже в черни палта и меки шапки. Бяха възрастни, разлистваха вехти текстове и спореха. „Старовремски талмудически конклав“ — внезапно разбра той, като онези, за които беше чел в курса по сравнителни религии в университета. Равините седяха в кръг и тълкуваха писанието. Един вдигна старческата си ръка и посочи към Фибен.

— Онзи, който прилича на животно, Гидеон, няма да те вземе…

— Това ли означава? — попита Фибен. Болката беше изчезнала. Сега беше по-скоро замаян, отколкото уплашен. Неговият приятел Саймън беше евреин. Това несъмнено обясняваше част от безумната символика. Беше очевидно какво ставаше тук. Тези образовани мъже, тези мъдри учени човеци се опитваха да осветлят онази плашеща първа част от съня му.

— Не, не — възпротиви се друг мъдрец. — Символите се отнасят до изпитанието на бебето Мойсей! Един ангел, нали помните, го води за ръка до тлеещите въглени, а не до блестящи скъпоценности, и устата му е била обгорена…

— Но не разбирам какво ми подсказва това! — възрази Фибен.

Най-старият равин вдигна ръка и всички други запазиха тишина.

— Сънят не означава нито едно от тези неща. Символиката би трябвало да е очевидна — рече той. — Тя произхожда от най-старата книга…

Рунтавите вежди на мъдреца се сключиха загрижено.

— … И Адам също е ял от плода на Дървото на познанието…

— Уф — простена Фибен и се събуди, плувнал в пот. Твърдата смърдяща капсула отново го обграждаше отвсякъде и въпреки това той все още беше под живото въздействие на съня. За миг се зачуди кое в края на краищата е действителността, после сви рамене.

— „Проконсул“ трябва да е прелетял през ядрената следа на някоя от вероятностните мини на И-титата, докато съм спал. Да. Така трябва да е. Никога вече няма да се усъмня в историите, които разказват космонавтите.