Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

— Коулт, аб-Уъртл аб-Кош аб-Рош аб-Тоттуун аб-Пеймин ул-Раммин ул-Иннин ул-Олумйнин, и аз те виждам.

Всяко „аб“ означаваше една от расите патрони, от които произхождаше кланът Тенанин, назад във времето чак до най-старата жива днес раса. „Ул“ предхождаше името на всички клиенти, които бяха ъплифтирали самите тенанини. През последната мегагодина народът на Коулт бе много зает. Непрекъснато се хвалеха с дългото си видово име.

Тенанините бяха идиоти.

— Ютакалтинг! Ти си опитен в този долнопробен език, който използват земянитите. Моля те, обясни на тези невежи, полуъплифтирани същества, че искам да мина! Трябва да използвам филиала на Библиотеката и ако не се отстранят, ще бъда принуден да накарам господарите им да ги накажат!

— Те просто изпълняват задълженията си, пратеник Коулт. Когато Библиотеката е изцяло заета с дела, засягащи отбраната на планетата, за кратко е допустимо достъпът да се ограничи само до наемателите.

— Бебета — тихо промърмори Коулт на неясен диалект на галактически дванайсет — навярно без да съзнава, че Ютакалтинг го разбира. — Бебета, управлявани от неуправляеми деца, надзиравани от непълнолетни престъпници!

Очите на Ютакалтинг се раздалечиха и пипалата му иронично затрептяха, оформяйки фсу’устурату, което изразяваше състрадание по време на смях.

„Адски добре е, че тенанините имат чувствителността на камък към съпреживяването“ — помисли на англически Ютакалтинг и припряно изтри глифа. Тенанините не бяха от най-отблъскващите сред галактическите кланове. Някои от тях действително смятаха, че постъпките им са от полза за тези, които завладеят.

Беше очевидно кого има предвид Коулт, когато говореше за „престъпници“, безпътно ръководещи клана на Земята. Ютакалтинг изобщо не се обиди.

— Тези бебета карат космически кораби, Коулт — отвърна той на същия диалект за очевидна изненада на тенанина. — Неошимпанзетата може би са най-чудесните клиенти, появили се от половин мегагодина насам… евентуално с изключение на техните братовчеди, неоделфините. Не трябва ли да уважаваме сериозното им желание да изпълнят дълга си?

Гребенът на Коулт се втвърди при споменаването на другата земна раса клиент.

— Тимбримски ми приятелю, да не би да искаш да кажеш, че си чул нещо повече за делфинския кораб? Открит ли е вече?

Ютакалтинг се почувства малко виновен, че си играе с Коулт. Общо взето, той не беше лош тип. Принадлежеше към една малцинствена политическа фракция сред тенанините, която дори на няколко пъти беше отваряла дума за мир с тимбримите. Въпреки това, Ютакалтинг си имаше причини да подбъзне любопитството на колегата си.

— Навярно казах повече, отколкото трябва. Моля те, не мисли повече за това. Сега с тъга трябва да кажа, че наистина се налага да тръгвам. Закъснявам за среща. Желая ти добра сполука и оцеляване в предстоящите дни, Коулт.

Той се поклони по обичайния начин, като патрон към патрон, и се обърна да си върви. Но вътрешно се смееше. Защото знаеше истинската причина, поради която Коулт бе дошъл в Библиотеката. Тенанинът беше тук единствено, за да търси него.

— Почакай! — извика на англически Коулт.

Ютакалтинг се обърна.

— Да, уважаеми колега?

— Аз… — Коулт отново премина на галседем. — Трябва да разговарям с теб относно евакуирането. Може да си чул, че корабът ми е в неизправност. В момента съм лишен от транспорт.

Гребенът на тенанина се люшкаше неспокойно. Дипломацията си е дипломация, но Коулт очевидно предпочиташе да не е в града, когато кацнат губруанците.

— Искам да те помоля… има ли някаква вероятност да обсъдим възможността за взаимопомощ? — попита на един дъх тенанинът.

Ютакалтинг се престори, че сериозно обмисля идеята. В края на краищата неговият вид и този на Коулт в момента официално бяха във война. Накрая кимна.

— Ела в моя кабинет утре около полунощ. И моля те, само с най-необходимия багаж. Корабът ми е малък.

Робърт се събуди два часа преди зазоряване от някакво странно усещане.

Хвърли поглед към Атаклена, която лежеше в спалния си чувал. Кафявият й тимбримски гребен беше разперен. Сребристите пипалца на короната й изящно се развяваха над главата й.

Тя въздъхна и заговори много тихо — няколко къси фрази на бързия, високосричков тимбримски диалект на галактически седем.

Сигурно беше долавял отраженията от нейните сънища!

Той премигна. За миг му се беше сторило, че над пипалцата й има нещо. Приличаше на… на…