Уилбър Смит - Мусон

Плаваха на юг цял ден. По брега край тях неизменно пламваха огньове всеки път, когато „Серафим“ се изравняваше с някой голям нос. Издигаше се все тоя сребърнобял дим, за да бъде видян на много мили околовръст.

Разтеглената флотилия джонки продължаваше да се мъкне след тях, като първите две по-големи поддържаха постоянно дистанцията от две до три мили по килватера. Но когато слънцето се спусна към хоризонта двете джонки отпуснаха изцяло платната и почти незабележимо скъсиха разстоянието, докато започнаха ясно да се различават от палубата на „Серафим“, независимо от настъпващата тъма. Хал видя голям брой хора, натъпкани по палубите им.

— Мисля, че много скоро трябва да очакваме нещо да се случи — обърна се той към Нед Тайлър. — Нека хората вечерят по светло. Може да се наложи да се бият в мрак.

Нед беше недоволен. Дори добре въоръжен боен кораб изпада в неизгодно положение по отношение на по-зле въоръжен, но многоброен противник при нощна битка. Под прикритието на нощта, една флотилия малки джонки може да се промъкне до големия кораб и да стовари на борда му купища въоръжени мъже, преди артилеристите да успеят да ги обезвредят.

В този миг от наблюдателния кош се разнесе вик:

— Палубата! Виждам малка лодка по носа! Изглежда е в беда!

Хал отиде до релинга и вдигна далекогледа. Пред носа различи корпуса на рибарска лодка. Люлееше се преобърнат по водата, като се виждаше само обшивката на дъното. Около лодката стърчаха множество глави. Докато ги наближаваха, те започнаха да махат с ръце и да крещят:

— В името на Аллаха!

— Милост! Бог ви праща да ни спасите!

Когато доближиха достатъчно, за да различат лицата на хората във водата, Хал разпореди да спрат. „Серафим“ обърна нос срещу вятъра и легна в дрейф до корабокрушенците.

— Спуснете лодка да ги прибере! — нареди Хал и докато това ставаше, започна да брои главите.

— Двадесет и двама. Доста голям екипаж за толкова малка лодка, а мастър Тайлър?

— Наистина капитане, необичайно голям.

Хал отиде при релинга, където Големият Дениъл и Алф Уилсън чакаха начело на група въоръжени мъже.

— Готови ли сме да им организираме подходящо посрещане, мастър Фишър?

— На по-приятелска среща не могат да разчитат отсам райската ограда — отвърна Големият Дениъл. Лодката бе вече пълна с подгизнали, мърляви корабокрушенци. Нагазила дълбоко, тя пое назад към „Серафим“.

Изведнъж Алф Уилсън подсвирна тихичко и мургавото му красиво лице светна от радост.

— Оня едрия на носа, брадатия — посочи той един от спасените. — Познавам го. Господи, с какво удоволствие ще го посрещна на борда. Той бе начело на бандата главорези, които се качиха на „Минотавър“ по абсолютно същия начин.

— Дръпни се назад, ако обичаш, мастър Уилсън! — предупреди го Хал. — Може и той да те познае. Нека се качи първо на борда, пък после ще се гледате!

Лодката се привърза за „Серафим“ и първият от спасените изкачи стълбата, за да падне на четири крака на палубата. Долепи чело до дъските и стичащата се от робата му вода образува локва около него.

— Нека Аллах и всичките му светии благословят този кораб! Милостта и състраданието ви ще бъдат вписани в златната книга…

— Достатъчно, момче — каза му Големият Дениъл и го изправи любезно на крака, докато хората му го обградиха и изтикаха смаян в отдалечения край на палубата. Следващият изкачил стълбата и прехвърлил релинга бе едрият с брадата. Той протегна ръце и мократа му дреха прилепна по дългото тяло.

— Това е най-благодатния ден в живота ми. Децата и внуците ми… — занарежда той с мелодичен глас.

— Селям алейкум, Рашид! — приветства го Алф Уилсън. — Погледът ми остана празен много дълги дни, докато най-после съзра великолепната ти осанка.

Рашид го зяпна уплашено. Тогава Алф приближи и се усмихна мило. Арабинът го позна и се огледа с диво отчаяние, търсейки път за спасение. Хукна към борда, но Алф Уилсън го улови във въздуха и прикова на палубата. Опря коляно в кръста му, а върха на кортика си — в меката част зад ухото. — Много те моля, любимецо на Пророка, дай ми някакъв повод да ти прережа гърлото. — Боцна го с връхчето, така че мъжът изквича и се загърчи на палубата. Алф прокара свободната си ръка по проснатото тяло, после бръкна под робата и извади смъртоносно извит нож. Опита острието му по меката част от ухото на Рашид и я обръсна без усилие. Струйка кръв потече към брадата на мъжа.

— А, добре е наточен — зарадва се Алф. — Трябва да е същият, с който отряза носа на стария ми приятел Бен Браун и с който уби Джони Уайти.