Уилбър Смит - Мусон

— След три дни при утринния отлив.

— Макар да се чувствам поласкан от присъствието Ви в моя дом, разбирам нетърпението Ви да продължите прекъснатото плаване. Особено с оглед обстоятелството, че превозвате такъв скъпоценен товар. Мога само да Ви пожелая попътен вятър и късмет. — Грей не направи и най-малък опит да задържи Хал, тъкмо напротив — искаше сякаш да го отпрати час по-скоро. За капитана това означаваше само едно: Янгири или Ал Ауф е предупреден и вероятно вече се е притаил в засада, някъде из Мозамбикския пролив.

Последните три дни в Занзибар бяха посветени на подготовка за битката. Големият Дениъл контролираше презареждането на оръдията с нови заряди. Копринените барутни торбички бяха също пренапълнени и отнесени при оръдията. Аболи провери дали всички пистолети и мускети са с нови кремъци и заряди. Наточиха като бръсначи всички саби, а върховете на копията бяха изострени ръчно с брусове. Цялата тая дейност се провеждаше скрито от погледите на евентуални зяпачи от кея или наблюдатели от бойниците на цитаделата.

Хал следеше за необичайно раздвижване из водите на пристанището. Откак бе разговарял с Грей първия път, сякаш броят на пристигащите и заминаващи джонки се увеличи. Много от тях минаваха съвсем близо до „Серафим“ и екипажите им се надвесваха над бордовете, за да го разгледат по-добре. Това би могло да се обясни с най-обикновено любопитство, но Хал беше убеден че новината за предстоящото им заминаване е достигнала вече заинтересованите, там в тихата синева.

През последната нощ в Занзибар се разрази страховита гръмотевична буря и докато гигантски канари се търкаляха по небесния покрив, а мълниите обръщаха нощта в ден, палубата на „Серафим“ бе залята от потоци дъжд.

След полунощ облаците се разнесоха и на небосклона изгряха и заблещукаха съзвездия, които се отразяваха в морската повърхност. Беше толкова тихо, че легналият в каютата си Хал чу монотонната песен на вахтения от закотвена наблизо джонка 55 55 Джонка — едномачтов платноход с широки и високо издигнати кърма и нос. :

Когато първите предвестници на зората запалиха източния хоризонт, Хал скочи от койката и излезе на палубата. Бризът идваше на топли талази откъм сушата и „Серафим“ се дърпаше на котвеното въже с желание да потегли. Хал кимна към Нед Тайлър, който призова и двете вахти за потегляне.

Хората хукнаха по вантите, платната се отпуснаха, затрепериха и накрая се издуха от вятъра. „Серафим“ се наведе на една страна и насочи нос към изхода на пристанището. Хал отиде до кърмовия релинг и забеляза как четири джонки вдигат котва, опъват триъгълните си платна и тръгват подире им.

— Може би са решили да се възползват от отлива, за да потеглят — промърмори над рамото му Нед, докато и двамата гледаха назад.

— Всичко се случва на тоя свят, мастър Тайлър, може дори консулът да стане честен човек — съгласи се Хал.

— Това май иска да стигне луната, капитане — каза Нед.

Хал вдигна поглед към високите стени на крепостта, блеснала в ранната зора с перлена светлина и изсумтя заинтригуван. На източната кула гореше огън. Докато го наблюдаваше, от него се издигна тънък стълб бял дим, после бе отнесен от мусона.

— Да не би да се греят на огъня тия там, как мислиш? — попита Хал.

— Тоя стълб ще се види от континента през целия пролив — сподели мнението си Нед.

— Или на двадесет левги в открито море.

Проливът бе толкова тесен, че когато слънцето се надигна над хоризонта, те видяха материка релефно очертан с всичките си подробности и пламнали, под слънчевите лъчи, сини планини в далнината.

— Хал погледна назад през кърмата. Малката флотилия джонки от пристанището продължаваше да ги следва по килватера. Той още не бе пуснал всички платна, а на главното имаше прибрани три рифа. „Серафим“ се плъзгаше с лекота напред. Два от следващите ги съдове бяха по-големи и бързи от останалите. Те поддържаха разстоянието, докато другите, малко по малко, изостанаха.

— Долу на палубата! Нов дим на материка! — разнесе се гласът на Том от главната мачта и Хал отиде при левия релинг. От зеления гръб на един нос, се надигаше тънък стълб. Цветът на пушека бе неестествено сребристобял и се издигаше право нагоре, докато го подхване вятърът и го разсее над зелените хълмове.