Уилбър Смит - Мусон

Хал кимна и продължи:

— Освен всичко останало, имаме пасажери, бърза поща и товар за Бомбай. Мастър Бийти е на квартира в града, където очаква да го вземете и откарате до Бомбай заедно със семейството му. Ветровете няма да се задържат така благоприятни още дълго. Скоро ще се променят и прекосяването на Океана на Индиите ще се окаже трудна задача.

Андерсън въздъхна:

— Разбирам доводите Ви сър, макар да не е голяма утеха. Наистина ще Ви напусна с голяма неохота.

— Докато стигнете Бомбай, мусоните ще променят посоката си. Ще можете да разтоварите и да поемете по тях, назад през океана, към Брега на треската, където ще Ви очаквам.

— Това ще отнеме няколко месеца в двете посоки — мрачно посочи Андерсън.

Хал беше доволен от този ентусиазъм. Други капитани на Компанията биха се радвали да избегнат опасностите и статутът на мирни търговци напълно ги задоволяваше. Опита се да го успокои:

— Когато се съберем отново, аз ще разполагам с много по-точна информация за Янгири. Може дори да съм надушил леговището му. С положителност ще имам нужда и от двата кораба, за да се справя с него. Може да разчитате, че няма да се впусна в подобно начинание без Вас и екипажа Ви, сър.

Андерсън се успокои донякъде.

— Тогава ще трябва колкото може по-бързо да се подготвя за плаването до Бомбай. — Той пресуши чашата си и стана. — Ще сляза на брега веднага, за да видя мастър Бийти и да му кажа да се приготви със семейството си за по-нататъшно плаване.

— Пращам Дениъл Фишър, моя офицер, да Ви заведе до квартирата на мастър Бийти. Бих дошъл лично, но поради причини от различно естество, не би било благоразумно. — Придружи Андерсън по стълбата до палубата и при релинга му каза: — Утре ще натоваря пощата за губернатор Онгие и стоките за Бомбай на големите лодки и ще Ви ги пратя. Възнамерявам да вдигна котва след три дни и да започна издирването на Янгири.

— Хората ми ще са готови да приемат товарите. Ако е рекъл Господ, ще мога да отплавам до десет дни или по-рано.

— Ако ми доставите удоволствието да вечеряте утре с мен, ще можем да обсъдим някои подробности относно плановете ни за бъдещето.

Стиснаха си ръцете и докато се спускаше в лодката, следван от Големия Дениъл, Андерсън изглеждаше значително по-доволен.

Хана седеше на върха на една от високите пясъчни дюни и наблюдаваше закотвената в залива флотилия. С нея имаше още двама: Анете и Ян Олифант.

Ян Олифант беше копелето на Хана. Баща му се казваше Ксиа Нка, могъщ хотентотски вожд. Преди тридесет години, докато все още изглеждаше добре и косата и беше златисторуса, Хана получи от него наметка от кожа на червен чакал срещу една нощ услуги. Връзките между бели жени и цветнокожи мъже бяха категорично забранени от ОИИК, но Хана никога не се бе отнасяла сериозно към глупавите закони, сътворени от седемнадесет старци в Амстердам.

Макар Ян Олифант да приличаше на баща си в лице и по цвят, той се гордееше с европейската си кръв. Говореше безупречен холандски, носеше сабя и мускет и се обличаше като колонист. Името си Олифант дължеше на своя занаят. Беше прочут ловец на слонове и много опасен човек. По силата на издаден от ОИИК декрет, никой колонист нямаше право да напуска границите на колонията към континента. Поради хотентотската си жилка, Ян Олифант не бе длъжен да се съобразява с това ограничение. Влизаше и излизаше от колонията когато и както пожелае, ловуваше в непроходимата пустош зад планините и се връщаше, за да продаде на местния пазар безценните слонски бивни.

Тъмното му лице беше страхотно обезобразено. Носът усукан, а устата раздрана от бели лъскави белези, които се спускаха от вълнистата къделя на косата му до челюстта. Счупената й половина бе зараснала накриво, което му придаваше постоянно ухилен вид. При едно от първите си излизания от колонията една хиена, промъкнала се до него захапа лицето му, както си лежеше край лагерния огън.

Само човек с чудовищната сила и мощно телосложение на Ян Олифант би могъл да оцелее след подобно нападение. Звярът го помъкна в тъмнината, като го влачеше под себе си, както прави котка с плъх. Не се смути от виковете и камъните, хвърлени от другарите на Ян. Дългите и жълти кучешки зъби на хиената се забиха така дълбоко в лицето на Ян, че счупиха челюстта му, а носа и устата му бяха така здраво захапани, че не можеше да си поеме дъх.

Ян извади ножа от пояса си, а с другата ръка внимателно напипа дупката между ребрата на животното, през която се усещаха ударите на сърцето. Като нагласи грижливо върха на ножа, той уби животното, само с един мощен удар нагоре.