Уилбър Смит - Мусон

— Със сигурност той има шпиони на всяко пристанище на Индийския океан. Те му съобщават за възможната плячка — заговори Дениъл. — Поне аз щях да постъпя така, ако бях пират.

— Да — извърна се Хал към него. — Ще се отбиваме във всяко пристанище, за да покажем колко сме богати и колко зле въоръжени.

— Два бойни кораба с по тридесет и шест оръдия всеки? — усмихна се Нед Тайлър. — Това е достатъчно, за да обезкуражи който и да е пират.

— Един кораб — отвърна Хал и се усмихна на озадачените им физиономии. — „Йомен“ ще продължи сам към Бомбай, веднага щом се появи. Ще вземе пасажерите и целия товар, който успеем да натъпчем в трюма му. Към Брега на треската ще отплаваме сами.

— Дори и сам, „Серафим“ представлява голяма сила — отбеляза Алф Уилсън. — Достатъчно голяма, за да подплаши пиратите.

— Докато дойде време да вдигнем платна, няма да личи. — Хал разгъна чертежите на корабния корпус, върху които бе работил, откак прекосиха екватора. — Троянски кон, господа. Това ще приготвим за мастър Янгири.

Те се скупчиха около масата, високо изразяваха одобрението си, разгорещено коментираха и правеха предложения, схванали идеята на Хал.

— Целта ни е да направим да изглежда като един тромав, невъоръжен и богато натоварен търговски кораб. Първо амбразурите…

На другата сутрин Хал обиколи закотвения кораб с лодка. Нед Тайлър и двамата корабни дърводелци бяха в нея и Хал им обясняваше, какви изменения иска да се направят по фасадата на „Серафим“.

— Можем да оставим всички орнаменти и златни бои, каквито са — посочи Хал красивите фигури по носа и кърмата. — Придават на кораба малко лекомислен вид, като на кметската яхта в Лондон.

— По-скоро като на френски курварник — изсумтя Големият Дениъл.

— Освен това, лорд Чайлдс ще се ядоса много, ако повредим малкия му шедьовър. — Хал посочи бордовете на кораба. — Оръдейните амбразури са нашата главна грижа. — Те бяха оградени със златни листа, което правеше корпуса особено елегантен, но от друга страна ясно подчертаваше огневата мощ на „Серафим“. — Ще започнете с тях — нареди Хал на дърводелците. Искам да се маскират пантите на оръдейните капаци. Намажете ги с катран и после ги боядисайте, така че да се слеят с корпуса. — Още цял час обикаляха кораба и обсъждаха дребни поправки, които щяха да го направят по-безопасен на вид.

Докато гребяха назад, Хал каза на Големия Дениъл:

— Една от причините да пуснем котва толкова далеч от брега, вън от съображението да не попаднем в обсега на бреговите оръдия, бе да не допуснем любопитни очи от плажа да видят с какво се занимаваме тук. — Кимна към лодчиците, накачулили кораба. — Щом започнем работа, искам да ги разгониш. Трябва да изхождаме от предпоставката, че Янгири има свои хора на пристанището. Не искам бдителни погледи да следят всяка наша стъпка, а пъргави езици да разпространяват сведения за това.

Като се върна в каютата, Хал написа писмо до мастър Бийти, на адреса му в града, с което го уведомяваше, че ще продължи към Бомбай заедно със семейството си на борда на „Йомен ъв Йорк“, когато пристигне и че Гай ще пътува с него. Доволен беше, че може да уреди въпроса с писмо, вместо да се разправя с мастър Бийти лично.

— Е — произнесе той на глас, докато посипваше писмото с пясък, — така ще се преборим с побойническите и любовни наклонности на мастър Том. — След като сложи восъчния си печат, Хал прати да повикат Големия Дениъл, за да отнесе писмото на брега. — Още ли не се вижда „Йомен“? — попита той, щом главата на Дениъл надникна от вратата.

— Няма го, капитане.

— Кажи на вахтения офицер да ме извика в мига, в който върхът на мачтата му се появи на хоризонта. — Вече няколко пъти бе давал същото разпореждане. Дениъл изви поглед към тавана и засмука голите си венци в израз на подчинение. Хал скри усмивката си. Големият Дениъл можеше да си позволи такава волност.

Той стоеше под бесилката в ярката светлина на утрото. Все още юноша, може би осемнадесетгодишен, не повече. Много красив — Хана Маакенберг обичаше да са красиви. Беше висок, със стройни нозе и гарвановочерна вълниста коса, спусната до раменете. Изпълнен бе с ужас и това я възбуждаше, както възбуждаше и тълпата наоколо. Всеки мъж, жена и дете от селището бяха тук, всеки колонист и домакиня, всеки хотентот и роб. Настроението им бе повишено, закачаха се и лудуваха. Даже и малките деца бяха сред тях, заразени от непосредствената жизнерадост на събитието. Те се гонеха с писъци в краката на възрастните.