Уилбър Смит - Мусон

Сега клечеше на дюната между двете жени и гласът му гъгнеше заради смачканите ноздри и кривата челюст.

— Мамо, сигурна ли си, че е същият човек?

— Синко, аз никога не забравям лица — отговори упорито Хана.

— Десет хиляди гулдена? — изхриптя Ян Олифант със смях. — Никой човек не струва толкова, жив или не.

— Толкова са — намеси се разгорещено Анете. — Наградата не е отменена. Говорих с гаджето си в крепостта. Каза, че ОИИК ще я плати. — Усмихна се алчно. — Ще я дадат за него, жив или мъртъв, стига да докажем, че именно той е Хенри Кортни.

— Защо не пратят войници на кораба, да го пипнат? — поинтересува се Ян Олифант.

— Ако те си го арестуват сами, да не мислиш, че ще ни дадат наградата? — попита го надменно Анете. — Трябва ние да го заловим.

— Може вече да е отплавал — предположи Ян.

— Не е! — твърдо отвърна Хана и поклати глава. — Не е, миличкия ми. Нито един английски кораб не е вдигал котва през последните три дни. Пристигна един, но никой не е отплавал. Погледни! — Тя посочи към залива. — Ето ги там.

Водата беше цяла в бели зайчета, а корабите, се кланяха и се полюшваха на котвените си въжета, а знамената и вимпелите им плющяха в многоцветна дъга. Хана ги знаеше всички по име. Плъзна поглед по тях, докато стигна двата английски съда, които лежаха така далече в залива, че не бе възможно да се различат знамената им.

— Това е „Серафим“, а оня, по-навътре към остров Робен, е „Йомен ъв Йорк“. — Тя произнесе имената с тежък акцент, а после заслони очи с ръка. — От „Серафим“ се отделя лодка. Може да ни излезе късметът и пиратчето ни да е в нея.

— Ще мине почти половин час, докато стигне брега. Имаме много време. — Ян Олифант се излегна на слънцето и предизвикателно почеса набъбналия си чатал. — Много ме сърби ей тука, Анете. Що не ме почешеш?

Тя захихика с притворно стеснение:

— Знаеш, че е противозаконно за нас, белите дами, да доим вас, черните копелдаци.

Ян Олифант щеше да се задави от смях.

— Няма да те издам на губернатора Ван дер Стел, макар че, както дочувам, и той нямал нищо против парче черна плът. — Ян обърса слюнката, проточила се от ъгълчето на изкривената му уста. — Майка ми ще ни пази.

— Не ти вярвам, Ян Олифант. Миналия път ме завлече. Да видя парите най-напред — поиска Анете.

— Мислех, че се обичаме, Анете. — Той се пресегна и стисна едната й обла и голяма цица. — Може даже да се оженя за тебе, когато пипнем десетте хиляди гулдена от наградата.

— Да се ожениш за мене? — Анете зацвили. — Че аз не смея даже на улицата да се покажа с тебе, грозна маймуно.

Той се ухили.

— Тука не става дума за разходки по улицата. — Сграбчи я през кръста и я целуна в устата. — Ела, сладка моя, имаме достатъчно време, докато пристигне лодката.

— Два гулдена — категорична бе Анете. — Това е специалната ми тарифа за тия, дето най-много обичам.

— Ето ти половин флорин. — Той пъхна монетата в пазвата й.

Анете посегна към слабините му и започна да ги гали, усещайки как набъбват в ръката й.

— Цял флорин или можеш да идеш да си го топнеш в морето, та да се успокоиш.

Ян изпръхтя през смазаните си ноздри и отново изтри слюнка от бузата си, докато ровеше в кесията за още една монета. Анете я взе, после разтърси глава, за да отмахне от лицето разбърканите от вятъра гъсти коси и стана. Той я вдигна и отнесе в подножието на дюната.

Хана ги наблюдаваше без интерес от мястото си на върха. Безпокоеше се за своя дял от наградата. Ян Олифант й бе син, но тя не си правеше никакви илюзии за вероятността да я измами и при най-малка възможност. Трябваше лично да получи парите, но пък нито Ян, нито Анете щяха да й имат вяра. Разсъждаваше по тази дилема, докато гледаше как Ян се клати над Анете, пляскайки шумно корема си върху нейния. Той пръхтеше и сам се окуражаваше с буйни възгласи:

— А така! Така! Като вулкан! Като изригване на кит! Като бащата на всички слонове в гората! Айде Ян! Идва страшният Ян Елефант! — Измуча за последен път и се катурна редом с нея в пясъка.

Анете стана, оправи си полите и го погледна пренебрежително.

— Повече приличаше на мехурчета от златна рибка, отколкото на китово изригване — констатира тя и тръгна по дюната, за да се тръшне до Хана. Лодката от „Серафим“ бе приближила плажа, възседнала гребена на една вълна, а веслата й блестяха на слънцето.

— Виждате ли мъжа отзад? — възбудено попита Хана.

Анете заслони очи и отвърна:

— Да, виждам двама.

— Ей този — посочи Хана фигурата на кърмата. — Той беше с Хенри Кортни оная нощ. От един кораб са. Това мога да ти кажа със сигурност.